— Разбирам.
Тя поклати глава.
— Не, мисля, че не разбираш. Никога не си бил на Пепони, но ми повярвай за едно: повечето земя — като изключим Зелените земи — всъщност е абсолютно негодна за земеделие.
— Не плъзнаха ли слухове?
— Разбира се. Нещо такова не може да се запази в тайна.
— Тогава защо хората продължиха да идват на Пепони?
Тя се усмихна.
— Когато откриеш отговора, Матю, ще си на път да разбереш защо Пепони бе толкова уникален свят… Още чай?
— Не, благодаря.
Тя се изправи.
— Ще трябва да ме извиниш за малко, Матю, но искам да изпратя съобщение до литературния си агент на Делурос VIII. Освен това отговарях на лични писма, когато ти пристигна. Мисля, че ще се чувстваш по- удобно в стаята си, докато работя. — Отиде до библиотеката, извади дебела стара книга и ми я подаде. — А междувременно можеш да я прегледаш.
— Какво е това?
— Нещо като семеен албум. Има холограми от Пепони.
— Надписани ли са?
— Някои от тях. — Натисна малък бутон на една от гривните си и Нора се появи веднага на вратата на кабинета. — А сега, господин Брийн…
— Матю — прекъснах я аз.
— Матю — поправи се тя, — Нора ще ти покаже стаята. Ще те повикам, когато свърша.
— Благодаря — отвърнах и тръгнах след Нора.
Минахме по къс коридор и стигнахме до врата, която се отвори при приближаването ни.
— Това е вашата стая за уикенда — съобщи Нора. — Надявам се, че ще се чувствате удобно.
— Сигурен съм — оставих албума на едно от двете големи легла. Забелязах, че багажът ми е поставен до вратата на килера.
Нора ми посочи друга врата.
— Банята.
— Благодаря.
— Имате ли нужда от нещо друго, господине?
— Не съвсем. Но ми се иска да ти задам няколко въпроса.
— Да? — обърна се тя към мен.
— Откога си напуснала Пепони?
— От трийсет и три години, господине.
— Не ти ли липсва?
— Липсва ми това, което беше, господине. Но не и това, в което се превърна.
— А в какво точно се превърна?
— Сигурна съм, че моята господарка ще ви обясни по-добре от мен.
— Притеснява ли те фактът, че все още си нейна слугиня, и то четвърт век след Независимостта?
— Не съм є слугиня — отвърна с достойнство тя. — Аз съм домашна прислужница.
Щеше ми се да я попитам за разликата, но не исках да си помисли, че є се подигравам, затова благодарих, че отговори на въпросите ми, и я освободих. Бързо разопаковах багажа си, после седнах на единствения удобен стол в стаята и заразглеждах албума. Някои от първите холограми бяха доста избледнели, сякаш не ги бяха напръскали с необходимите консерванти (както и вероятно беше!), но въпреки бледите цветове успях да различа сниманите обекти без никакво затруднение.
Повечето ранни холограми просто показваха различни гледки от фермата, която Аманда Пикет направи известна в „Дните на Пепони“. Въпреки че никога не бях я виждал, без затруднение познах неугледната стара къща, кланицата, училището, което Пикет и дъщеря му издигнали за техните местни работници. Имаше няколко холограми на неговите бифкейкове, тези жилави хибридни животни за месо, внесени на Пепони, които местните жители, след като никога не успели да разберат напълно паричната икономика, скоро започнали да отглеждат и събират като форма на своя собствена валута.
Имаше само една холограма на майката на Аманда — висока, слаба и наистина красива жена. Самата Аманда се появяваше на всяка трета холограма — като бебе, току-що проходила, малко момиченце, девойка, млада жена и накрая като собственик и ръководител на фермата. Габриел Пикет изглеждаше като всеки друг фермер — слаб, корав и преуморен. Той сякаш остаряваше с всяка снимка и изчезна по средата на албума.
Имаше холограми на няколко от приятелите на Габриел Пикет, повечето фермери, но на две от тях успях да позная Аугуст Хардуик на средна възраст и за пръв път научих, че Фуентес и Джони Рамзи са спирали там по време на историческото си сафари. Имаше и една снимка на малък мъж с огромна шапка, а надписът отдолу ме увери, че е небезизвестният Рис Грийн.
Тук-там се виждаха земни кораби, които пиеха от близка река, или саванен дявол, застрелян от самата Аманда, когато се опитал да убие един от бифкейковете… Но повечето снимани животни бяха домашни любимци: бебе среброкож, куц бързоног и дори сираче саблерог. В един момент фермата сигурно е приличала на нещо средно между детски зоопарк и приют за животни.
Най-интересните холограми обаче бяха на пепонитите (които благодарение на срещите ми с Хардуик все още възприемах като синьохрилковци). Виждаха се помощниците в домакинството, кухненската прислуга, градинарите и полските работници, всички облечени в безукорно чисти бели дрехи. Може и да са работили напълно безплатно, но все пак са били много гърла за хранене.
Така стигнах до края на албума, където не открих нито животни или местни жители, нито дори Аманда. Само съпруга є, с оръжия по колана и през рамото, суров и мрачен, и предположих, че е бил сниман по време на Кризата.
И тогава ми хрумна да се върна в средата на албума и да погледна по-внимателно лицата на младите синьохрилковци, за да се опитам да намеря Буко Пепон — всъщност открих с неудобство, че не мога да ги различавам. Дори да беше там, нямаше да го позная. Всъщност не можах да позная дори Нора, а я бях видял само преди двадесет минути.
Продължих да изучавам лицата и да се чудя: какво би търсил човек в едно дете, което ще порасне и ще се превърне в Мойсей или Месията за своя народ, лидер, когото Републиката първо ще обяви за въплътения Сатана, а после ще почита като може би най-великия държавник на своето време? Стоманен блясък в очите, твърда челюст или лице, което да изразява състрадание? Можеше да бъде всеки от онези зле облечени местни младежи или никой от тях, нямаше как да се познае.
Все още разглеждах албума, прелиствайки страниците, когато Нора влезе и ми съобщи, че Аманда Пикет вече може да ме приеме. Взех книгата под мишница, последвах я по коридора и се озовах при Аманда.
— Намери ли нещо интересно? — попита ме, докато поемаше албума от мен.
— Невероятен е. Има ли холограма на Буко Пепон?
Тя поклати глава.
— Не, той израсна на около шест километра от нас.
— Но сте го познавала?
— Срещала съм го случайно, докато растях, а и заедно учихме в колеж на Делурос VIII. Предполагам, че е първият от своята раса, който някога е посещавал училище на друг свят… Но тогава се казваше Робърт Прекина. Мисля, че промени името си едва след като завърши колежа.
— И какво представляваше?
— Беше един необикновен малък диг и стана един необикновен голям диг. — Тя внезапно спря. — Надявам се, че думата „диг“ не те обижда. С нея съм отраснала и никога не е звучала неподходящо преди Независимостта.
— Не — отвърнах. — Все още се опитвам да не мисля за тях като за синьохрилковци. Предполагам, че се дължи на влиянието на Хардуик.
— Моля те да не използваш тези думи пред Нора — каза сериозно тя. — Това е термин, заради който
