След като мина още една година, Републиката най-накрая успя да ни изпрати няколко дивизии и това беше началото на края. Всекидневно бомбардираха веригата Юпитер, разкъсвайки на парчета хиляди привърженици на Калакала и десетки хиляди животни. Една по една шайките слизаха от планините и се предаваха, но все още имаше няколко огнища на съпротива и ние се върнахме в планините за тях.
Хванахме Краджна и Бцанти на самия връх, почти замръзнали от студ. Накрая пленихме Джеймс Празнар, когато се промъкна в местно селище за храна. Той беше техният върховен генерал, а неговите холограми продаваха дори вестниците на Делурос.
Хващането на Празнар пречупи силата на калакалите. Официално останахме в състояние на Криза още пет години, но на практика всичко беше свършило. Спечелихме войната и животът би трябвало да си върне нормалния ход.
Но не беше така.
Републиката беше станала прекалено алчна, опитвайки се да колонизира твърде много светове, и внезапно това, което се случи на Пепони, обхвана цялата галактика. Планетите-близнаци Канфор пак въстанаха, системата Лодин се превърна в бойно поле и не след дълго Флотата бе така разпръсната, че секретарят реши да сключи най-добрите възможни сделки с някои от тези светове. Иначе след няколко века неговите наследници щяха да председателстват империя, която контролира само две планети — Делурос VIII и Земята.
Така Републиката започна да дава независимост на непокорните светове, един по един, опитвайки да се отърве от проблемните планети, преди всички останали да възприемат идеята за въстание. И успя — двайсет и шест свята получиха своята независимост, а другите хиляда и нещо останаха под нейна власт. Наложи се да даде някои социални и икономически права тук и там, но успя да избегне галактическа революция.
Пепони беше петнадесети в списъка за независимост, веднага щом се погрижиха за истинските проблемни места като Канфор VI и VII и Лодин ХI. И тогава, година преди официалното обявяване на независимостта, те се огледаха кой може да стане президент на планетата и не им хареса това, което видяха: всеки потенциален лидер беше ветеран от Кризата, имаше голяма вероятност да се опитат да изколят цялото човешко население и да отделят Пепони напълно от сферата на влияние на Републиката. Например Баго Баджа, който в момента беше лидер на богодите, или Сам Джимана — пламенен оратор от племето кия, учил на един от близнаците Канфор. Накрая решиха, че Буко Пепон въпреки отговорността му за Кризата Калакала е най-умереният лидер на разположение, така че отмениха присъдата му и пуснаха стария дявол на свобода.
Ето това беше. Бяхме свидетели как осакатяват и колят нашите хора, накрая успяхме да победим негодниците, да ги подчиним и да се върнем по фермите си — а проклетата Република предаде планетата на дига, започнал всичко.
Година по-късно му дадоха разрешение да сформира временно правителство, а след три месеца лично секретарят на Републиката призна официално Буко Пепон за президент на Пепони.
Внезапно хората започнаха да напускат планетата и всеки път, когато човек си тръгнеше, на неговото място се нанасяше диг. Не всички позиции в правителството бяха заети от тях, но пък започнаха да се нанасят в Зелените земи. След още една година и двамата ми най-близки съседи бяха дигита, а моите собствени дигита отказаха да работят, преди да им утроя надниците.
Пепон започна да сформира дори армия и флота. Не знам кой, по дяволите, би искал да нападне проклетата му планета — единствените, които желаеха да живеят там, бяха хората, а той ни гонеше.
Както и да е, един ден отидох в Беренджи, за да си взема запаси, и щом пристигнах там, се спрях и се огледах — наистина се огледах какво става наоколо. Половината магазини имаха дигита за управители, всички полицаи бяха дигита и изглеждаха като шутове в човешките униформи, навсякъде се разхождаха дигита, блъскайки се в хората, без дори да се извиняват, караха коли и си пиеха питиетата в бара „Гръмотръс“.
Ние победихме в проклетата война срещу калакалите. Знам това, защото бях там.
Републиката ни даде три години да се радваме на победата си, а после издърпа килима под краката ни. Взеха един диг, който беше обвинен в предателство, и вместо да го убият, му предадоха цялата планета в ръцете и се отнесоха към него като към държавник, а не като към осъден престъпник.
Това ме накара да се срамувам, че съм човек, и именно тогава разбрах, че е време да напусна Пепони завинаги.
— Тук е прекрасно — обадих се аз.
— Нали? — съгласи се Аманда Пикет, докато Нора ни поднасяше супата. Бяхме се настанили отвън, в покрития страничен двор, заобиколен от грижливо поддържани алеи с цветя и многообразие от птичи къщички. — Интересен ли беше разговорът ти с Уилкс?
— Да. Той е страшно огорчен човек.
— Има право. Прекарал е четири ужасни години в планините. — Тя замълча, докато поглъщаше лъжица от супата си, после кимна одобрително — явно очаквания от Нора сигнал да се върне в кухнята. — Предполагам, че именно за тях говорихте?
— Да. Но изглеждаше по-нещастен от случилото се след това.
— Е, от негова гледна точка, Републиката го насърчила да се бие за земята си, а после я дала на дигитата.
— Другите не бяха толкова ядосани.
— Другите? — попита любопитно тя.
— Хората, които срещнах тук снощи — уточних и хапнах от своята супа. — Предполагам, че всеки от тях е бил въвлечен в Кризата?
— Не можеше да живееш в Зелените земи и да не си въвлечен — отвърна Аманда. Взе парче сухар и го хвърли на земята, а малка синьобяла птичка се спусна, клъвна го и се оттегли гордо, вдигнала пълен клюн. — Дори Малкъм Пепър участва в битките.
— Не ми изглежда такъв тип.
— Когато къщата и земята ти са нападнати, много бързо се превръщаш в такъв тип. — Аманда разчупи още един сухар и го хвърли на земята, а множество малки птички щастливо се нахвърлиха върху трохичките.
— По-лесно си го представям на опера или литературно четене, отколкото да се катери по планините и да преследва диваци.
Изведнъж осъзнах, че Нора се е вторачила в мен, но вече бе късно да оттегля думите си, затова просто се престорих, че не я забелязвам. Тя остана неподвижна за миг, после взе супените чинии и донесе табли с малки триъгълни сандвичи.
— Не всички се биха в планините — отвърна Аманда. — Едно от първите неща, които правителството направи, беше да увеличи охраната около Балимора.
— Балимора ли?
— Граничният град, където бе затворен Пепон. Малкъм постъпи доброволец и през следващите няколко години живя при тридесетградусова горещина и прах. Имаше шест опита да се освободи Пепон по време на Кризата. Улучили Малкъм с копие в крака и куршум в рамото, докато защитавал затвора… Когато е студено или вали, ще го видиш да накуцва.
— Толкова елегантен човек! — промърморих. — Не мога да повярвам.
Нора донесе вино. Аманда отпи една глътка, кимна одобрително и после продължи:
— Когато най-накрая се върна в Зелените земи, откри, че къщата му е изгорена, кладенците отровени, а всичките му животни изчезнали — мъртви или откраднати за храна на калакалите.
— И той емигрира? — попитах.
Тя се усмихна.
— Не познаваш Малкъм Пепър. Ликвидира собствеността си и се впусна в застрахователния бизнес.
— Моля?
— Главните застрахователни компании вписаха Пепони в черния списък след Кризата — обясни тя. — Но Малкъм подозираше, че очаквайки да получат независимостта си, богодите ще се държат възможно най- добре. Затова започна да застрахова големите хотели и магазини в Беренджи, бързо разшири бизнеса си в
