— Дори калакалите трябва да пият вода. Казах на дигитата ми да потърсят близките водоеми.
— А ако пият от някой поток? — ядосах се. — Какво ще правим — ще поставим засади по целите три или четири километра от течението?
— Наблизо няма течаща вода, Уилкс — отвърна тя. — Именно затова избрах тази част от планината.
— Откъде знаеш? Никога не е била нанесена на карта.
— Напротив. Аз лично я очертах през първите две седмици, след като пристигнах тук.
— Какво друго картографира?
— Всички техни скривалища. Повечето от тях живеят в пещери, но от време на време лагеруват на открито в горите.
— Тогава защо не влезем там и не ги ударим?
— Защото никога не стоят на едно и също място повече от ден-два, а съм открила над петдесет техни скривалища. — Тя поклати глава. — Не, Уилкс, няма смисъл да губим сили и енергия и да им подскажем, че сме тук. Моите дигита ще открият кой водоем използват и с малко късмет ще ги хванем довечера.
Изгледах я продължително и тя срещна погледа ми, без да мигне.
— Всички сме хващали калакали по едно или друго време — обадих се накрая. — Искам да знам защо единствено ти можеш да ги накараш да говорят.
— Вероятно моите методи ги бива повече — отвърна тя.
После дръпна шапката над очите си и скръсти ръце на гърдите. Не знаех дали не е заспала или просто се е уморила да говори с мен, но резултатът беше все същият. Седях в мълчание през следващите три часа, без да обръщам внимание на горещината, докато един от дорадите се върна и є прошепна нещо.
— Добре, Уилкс. — Тя бързо се изправи на крака. — Да се залавяме за работа. Моите дигита са намерили мястото, където са пили тази сутрин.
— Къде е другият?
— Останал е в засада, в случай че се върнат, преди да стигнем там.
Без нито дума повече тя тръгна след нейния дорадо, моите дигита и аз след тях. Водоемът бе само на седем-осем километра, но поради терена и височината ни отне три часа. Щом стигнахме, другият дорадо скочи леко от едно дърво и показа с жест, че все още никой не е идвал.
Заехме позиция в едни гъсти храсти на около трийсет метра от водоема и зачакахме. Започна да вали, а температурата падна с трийсет градуса. Седях облегнат на едно дърво, премръзнал, мокър и треперещ, а тя сякаш и не забелязваше.
Точно след полунощ чух нещо като птичи трели и тя ме сръга с лакът.
— Какво става? — прошепнах.
— Идват — тихо отговори тя. — Вероятно са дузина или повече… Стреляме да осакатим тримата най- близо до нас. Убиваме останалите.
— А ако има жени и деца?
— Видиш ли някакви, застреляй ги — безстрастно прошепна тя.
Изчакахме в мълчание още две-три минути и после групата калакали се показа. Бяха деветима, прицелих се в най-близкия, но почувствах ръката є върху моята.
Устните є безгласно казаха:
— Не още — после отново насочи вниманието си към дигитата. Шестима от тях отидоха до водоема, а другите трима се разположиха наоколо, взирайки се напрегнато в храстите, докато останалите пълнеха кратуните и меховете.
И преди още да осъзная, че се е прицелила, се чуха три експлозии и тримата часови паднаха мъртви. Стрелях в краката на единия от най-близките двама, после се огледах за други цели, но видях, че Фелисити се е погрижила за всички. Още двама калакали се гърчеха на земята, а последните двама лежаха напълно неподвижни.
— Добра работа, Уилкс. — Тя се изправи и отиде при мъртъвците. Извади ловджийски нож и изряза грозно „Ф“ върху труповете на петимата воини.
— Така калакалите ще знаят кой го е направил — обясни тя, изпреварвайки въпроса ми.
Изсвири и двамата є доради се присъединиха към нас в сечището, а аз дадох знак на моите дигита.
— Завържете ги — заповяда тя и миг по-късно нейният дорадо беше овързал напълно оцелелите. И четиримата бяха простреляни в краката — двама с разбити капачки, третият с почти липсващо стъпало, а четвъртият кървеше обилно от две рани в бедрото.
— А сега им кажи, че за информацията ми е необходим само един диг — проговори отново тя. — Другите трима ще са храна за нощните убийци. Кажи им, че първият, който издаде къде се крие Джон Прагранци, ще живее.
Дорадите преведоха думите є на богодите. Всичките четирима пленници се взираха мрачно в нея, челюстите и устните им бяха здраво стиснати.
— Добре. Кажи им, че могат да говорят толкова добре с едно око, колкото и с две.
— Какво мислиш да правиш? — настоях.
— Точно каквото казах — отвърна студено тя. — Ще открия къде е Прагранци. Отговорен е за клането във фермата на Бландингс миналата седмица. — Тя се обърна към пленниците. — Някакви отговори?
Те продължиха да я гледат.
— Вас ще ви заболи, а не мен — каза тя и сграбчи единия за козината на главата.
— Наистина ли ще им избодеш очите?
— Видя ли какво са направили с брат ми и семейтвото му? — попита тя на свой ред. — Ако те притеснява, не гледай.
Посегна с ножа си, а аз гледах запленен как извади лявото му око и калакалът издаде зловещ агонизиращ вик.
— Твой ред е. — Тя се приближи до следващия.
Докато стигне до третия, той вече є бе казал всичко, което искаше да знае за бъдещите планове и скривалища на Прагранци.
Очаквах, че ще ги пусне, но вместо това тя извади малък пистолет от джоба си и с по един изстрел в главата ги довърши. После кимна на своя дорадо, който веднага отряза ръцете, краката, ушите и гениталиите на деветте мъртви калакали и ги хвърли във водоема.
— Пребледнял си, Уилкс — обади се тя след осакатяванията.
— Добре съм — уверих я дрезгаво.
— Надявам се, защото единственият начин да надвиеш огъня е с огън. Няма да победиш шайка диваци, ако действаш като офицер и джентълмен. Няма стандартен начин да се води партизанска война в тези планини и при тези условия. А и не ще ги изплашиш с доживотни присъди; повечето от тях ще бъдат на по- топло и по-сухо в затвора, а ще имат и по-добра храна там, отколкото тук. Трябва да им покажеш, че човекът може да е по-брутален и по-жесток от всеки свой враг. Ако те отсекат ухо, ти отсичаш две ръце и крак; ако те подпалят ферма, ти изгаряш цяло селище. Може да не ти харесва, но това е единственият начин да се бориш срещу Калакала и онези, които не са готови за това, по-добре да си съберат багажа и да се преместят на някой друг свят.
Тази реч беше най-дългата, която някога я чух да произнася. И най-вярната.
Щом се върнахме в Ламаки и се разнесе слухът за успеха є, всички започнахме да прилагаме нейните методи. Беше отблъскваща и кървава работа, която те караше да забравяш какво е да си човек, но пък даваше резултати. За една година калакалите бяха толкова изплашени от нас, колкото и ние от тях. Не молехме за пощада на онази проклета планина и не щадяхме никого. Ако не можехме да ги намерим, отравяхме водата им. Успееха ли да се запасят с вода, убивахме животните им за месо. Ако организираха внезапно нападение, оставяйки жените и децата в лагера, и ние ги откриехме, попадаха на зловеща изненада при завръщането си. Три години избиваха всеки от богодите, който не споделяше каузата им — ние започнахме да убиваме всеки привърженик на Калакала, който не се отречеше от клетвата си. А ако се отречеше и наблизо нямаше представител на властите, ние пак го убивахме.
Използваха името на Буко Пепон за боен вик — ние изрязвахме „Ф“ върху всеки диг, когото убиехме. Скоро те започнаха да си мислят, че Фелисия Престън е навсякъде. Ако за тях Пепон беше олицетворение на живота, Фелисия бе на смъртта.
