Уилкс кимна.
— Хлапето беше дяволски добър ловец, но си мислеше, че преследва животни, а не дигита, и стана невнимателен. Смъртта му бе дълга и мъчителна; чувах виковете му цялата нощ. Открихме останките му на сутринта — нямаше какво да погребем.
— А вие защо отидохте в планините? — попитах и разсеяно протегнах ръка да погаля една птица, а тя изкряка и избяга далеч от мен. — Нямахте ли ферма, която да защитавате?
— Имах почти хиляда бифкейка — отвърна той. — Една сутрин намерих половината от тях осакатени — ушите отсечени, очите избодени, гениталиите накълцани, сухожилията нарязани. Бяха още живи и се наложи да ги убия. Реших, че никой няма да ме изгони от мястото ми, затова се отървах от всички дигита и седях вечер, чаках ги да се върнат. Това продължи месец, но най-сетне дойдоха. Изпозастрелях дузина, а другите продължаваха да прииждат. Улучиха ръката ми с отровна стрела. Явно отровата е била доста слаба, защото не ме уби, въпреки че загубих ръката си. Докато отровата успее да ме повали, те се отказали да нападат къщата — по-късно разбрах, че се заели с избиване на останалия ми добитък и опожаряване на хамбарите ми… И може би са сторили добре, защото ако полицията не беше видяла пламъците, нямаше да пристигне навреме да ме спаси.
Въздъхна дълбоко.
— Е, щом се сдобих с нова ръка, се върнах да хвърля последен поглед на фермата. Осъзнах, че двайсет години къртовски труд са заличени за една-единствена нощ, заковах прозорците и вратата, взех си оръжията и се записах доброволец срещу калакалите. На правителството му липсваха хора по това време — Републиката ни подкрепи с военна помощ едва през третата година на Кризата. Тъй като полицията пазеше главно Зелените земи, използваха най-вече ловци и някои от лоялните дигита за преследване в планините… Вашият приятел Хардуик щеше да е в стихията си там. Да се проследят калакалите в гъстите гори изискваше доста по-голямо умение, отколкото да се върви след земен кораб в откритата савана.
— Искате да кажете, че тръгнахте след калакалите с професионални ловци вместо с войници? — попитах изненадано.
— Нямахме никакви войници — отвърна раздразнено той. — Само полиция. А те не притежаваха никакъв опит за военни действия в джунглата. Първите два отряда, които изпратиха горе в планините, се изгубиха, а третия го изклаха. Именно тогава решиха, че ловците поне ще се оправят по-добре на този терен, а и повечето от тях имаха собствени следотърсачи. Дори превозихме две хиляди сибони до веригата Юпитер. Те мразеха богодите и избиха доста от тях. Но стана така, че започнаха да нападат и селищата в подножието на планините. За тях нямаше значение кой е привърженик на калакала и кой не. Интересуваше ги само избиването на всички богоди, които можеха да открият, и накрая се наложи да ги върнем по родните им места.
— Как беше там горе, в планините? — попитах.
Беше мрачно, започна Уилкс, мрачно и страховито. Обикновено като стигнеш до мястото, където очакваш да е преследваната група калакали, не можеш да видиш на пет метра пред себе си. Повечето дни бяха неприятно горещи. Нощем температурите падаха под нулата, а валеше по пет-шест пъти на ден. Съзреш ли стъпка на края на гората, знаеш, че някой диг те причаква — може би с копие, но по-вероятно с лазерен пистолет или звукова пушка, откраднати от фермите. Но дори и твоите следотърсачи доради или корани не могат да го забележат.
Или вървиш по някой хребет и виждаш цяла група калакали на върха на друг хребет на три километра и половина от теб, но знаеш, че докато прекосиш долината, която ви разделя и се изкачиш дотам, те вече отдавна ще са изчезнали. Някоя нощ обаче, когато най-малко ги очакваш, тези същите дигита ще се промъкнат в твоя лагер и ще се опитат да те разполовят.
Помня първия път, когато отидох в планините — беше в планината Хардуик, ако това ви интересува, макар сега да я наричат Пекана, стига да не се лъжа. Със себе си водех дузина доради и корани. Дорадите бяха следотърсачи, а кораните носеха метателни оръжия. Знаехме, че има калакали в областта — дорадите бяха открили следи от тях, но не можахме да ги намерим и на здрачаване решихме да си направим лагер на малко сечище. Назначих двама корани да пазят и легнах да спя.
Събудих се посред нощ и бях сигурен, че чувам шумолене в близките храсти. Видях, че двамата пазачи са заспали, взех пушката и стрелях двайсет пъти по посока на шума.
И адът се отприщи. Кораните започнаха да стрелят във всички посоки, а дорадите бягаха из сечището с викове „Какво става?“, птици закряскаха, а уплашен до смърт земен кораб изостави прикритието си и премина през лагера.
Когато всички се успокоиха, хубавичко наругах двамата пазачи корани, че са заспали на поста си, и всички отидохме да видим колко калакали съм убил.
И знаете ли какво открихме?
Мъртъв нощен убиец с осемнайсет от моите куршуми в него.
Това беше другият риск при преследването на калакалите в планините. Имаше вероятност да налетиш на земен кораб или гръмотръс толкова, колкото и на калакали, а те бяха достатъчно опасни сами по себе си. Мисля, че за всеки от богодите, който убихме, сме унищожили по три животни, а и те не ни останаха длъжни, особено в по-гъстите райони на гората, където нямахме място за маневри.
Както и да е, минаха две седмици, преди да заловим воин от калакалите, но дори и това не ни помогна много. Нищо не можахме да научим от него. Накрая умря след побой, нанесен му от един от моите корани.
В подножието на планините имаше един град на име Ламаки и ние — колонистите, а не полицията, обикновено се срещахме на бара в кръчмата „Саблерог“. Слизахме от планините на всеки две седмици, обменяхме информация, стопляхме се за ден-два и се връщахме на работа.
Именно там срещнах за пръв път Фелисия Престън, сестрата на Джим Престън. Живеела на Полукс IV, когато чула за клането в неговото имение. Дойде на Пепони, за да погребе Джим и семейството му, и остана да се бори срещу Калакала.
Трябваше само веднъж да я погледнеш, за да разбереш, че е особена. Очите є те пронизваха, а ръцете є бяха груби и силни като на мъж. Беше с около десет килограма под нормата за ръста си, но би победила и саванен дявол с голи ръце, ако є се наложи. Никой никога не я попита как си е изкарвала прехраната на Полукс, а и тя не го сподели, въпреки че имахме някои подозрения. В кръчмата „Саблерог“ се събираха корави мъже, които не бяха виждали легло или жена с месеци, но тя не се даде на нито един от тях.
Малко по малко започна да носи информация от планините, до която никой друг не можеше да се добере. Веднъж името на съзаклятника на калакалите в района Багензи, друг път списък на цялата група калакали във фермата на Гризуолд, а една нощ дори ни каза къде ще е следващият им удар.
Е, трябва да разберете, че ние се опитвахме почти цяла година да постигнем такова разузнаване, а тая жена, която дори не беше една от нас, отиваше право в планините и се връщаше с точната информация.
Повечето хора я отбягваха, когато беше в града, но една вечер аз се приближих до нея в бара и я попитах дали с моите дигита можем да се присъединим към нейната група на сутринта, когато тръгне към планините. Тя ме гледа около минута, после вдигна рамене и кимна. Не ми проговори цялата вечер, но на сутринта ме чакаше с двамата си следотърсачи доради.
Бяхме навлезли в гората до обяд и тогава един от нейните следотърсачи посочи малък трънлив храст. Два сини конеца висяха на него и внезапно групата ни замръзна на място, застанахме нащрек. Нейните следотърсачи и моите шест доради претършуваха областта за други следи от калакалите, но напразно. Накрая тя извика своите дигита, прошепна кратка команда, после седна и се облегна на едно дърво.
Накара ме да направя същото, но є казах, че е по-добре да продължим да търсим калакалите.
— Остави. Изчезнали са. Ако не са, нашите доради щяха да ги намерят.
— Тогава нека се опитаме да ги проследим — продължих.
Тя вдигна рамене.
— Прави каквото искаш. Просто не вдигай шум, докато се качваш нагоре. Не спасявам никого.
— Цял ден ли мислиш да седиш тук? — попитах.
— Почти. Следите им са добре прикрити. Ще ги настигна довечера.
— Как?
