а Томас, Джесика и аз се грижехме за фермата.
Една вечер, след като привърших вечерята, усетих силен дим. Погледнах навън и видях, че горят пристройките, а дигита бягаха навсякъде.
Внезапно Бил дотича до вратата.
— Това са калакалите! — извика той. — Запалиха хамбара!
— Твоите хора добре ли са? — попитах, докато проверявах оръжието си.
— Да — задъхано отвърна той и добави загрижено: — Но не можах да намеря господаря Томас и господарката Джесика. С вас ли са?
Извиках ги, не чух отговор и се втурнах навън да ги търся.
Миг по-късно двама богоди, които причакваха под прозорците, ме сграбчиха и обезоръжиха, а Бил се приближи с огромна кама в ръка.
— Съжалявам, че трябва да направя това, господарю — каза искрено той, докато други пет-шест богоди палеха къщата ми.
— Къде са децата ми? — извиках, напразно опитвайки да се освободя.
— Всички освен господаря Даниел са мъртви — отвърна Бил. — Дори и господарят Калеб.
— Калеб? — повторих. — Но той защитаваше Буко Пепон в съда!
— Знам — съгласи се със съжаление той и посочи към оградата, където бяха окачили отсечената глава на Калеб. Мъртвите му очи се взираха в мен през облак от насекоми.
Погледнах главата на сина си и едва се сдържах да не повърна.
— Защо? — измънках неразбираемо. — Винаги сме се отнасяли добре към вас, а Калеб беше толкова твой син, колкото и мой. Защо го направихте?
— Защото ако позволим на хора като господаря Калеб да живеят, всички ще кажат: „О, те убиват само онези хора, които са се отнасяли лошо с тях.“ Но ако убием и хора като вас, господаря Калеб и господарката Кристина, ще разберат, че го правим, за да възстановим правото върху родината си, а не от лична омраза. Съжалявам, но е много важно да умират и добри хора, не само лоши.
— Това е лудост! — извиках шокиран. — Избивате единствените хора, които могат да се помирят с вас!
— Прекалено много говорите! — каза единият от дигитата и преди да разбера какво прави, бръкна в устата ми, измъкна езика ми и го отряза.
Толкова много кръв бликна от устата ми, та си помислих, че ще умра в същия миг, но изведнъж Бил издаде кратка команда и всички се разбягаха. Оказа се, че полицейски патрул забелязал пламъците и се втурнали във фермата с извадени оръжия.
Убиха Бил и осем от другите богоди, успяха да ме запазят жив и да ме транспортират до болницата в Беренджи.
Пуснаха ме месец по-късно и се върнах във фермата. Намерих само скелета на опожарената къща и овъглените тела на Томас и Джесика. Главата на Калеб не беше на оградата и въпреки че я търсих почти половин ден, не успях да я намеря.
Напуснахме Пепони на следващия ден. Убиха Даниел година по-късно, докато той, Уилкс и други преследвали военна група от калакали в планините. Съпругата на Томас се омъжи отново и се премести на Деклан IV. Вече сме изгубили връзка с нея.
Преди обичах планетата. Мислех, че мога да изградя живот и семейство там, но сгреших. Надявах се, че ще намерим общ език с дигитата, но на Пепони няма място за разумни хора.
Ако бях на ваше място, млади човече, щях да се придържам само към живота на хора като Аугуст Хардуик и Риса Грийн. Техните истории са доста по-приятни от нашата.
Преминах през красиво и старателно поддържания парк, по криволичещи пътеки и извити мостчета и стигнах до Уилкс, който седеше сам на една пейка.
— Надявам се, че нямате нищо против срещата ни тук, в парка — посрещна ме той.
— Радвам се, че се съгласихте да говорите с мен — отвърнах. — Имам чувството, че се натрапих.
— Глупости — сопна се той. — Не съм много зает тези дни. Кога трябва да се връщате при Аманда?
— Каза ми, че ще обядваме заедно.
Той погледна часовника си, примигвайки от отразената в стъклото му слънчева светлина.
— Е, това ни дава час и половина. Дотогава трябва да научите каквото ви интересува… Искам да ви кажа, че не е нещо лично; от времето на Кризата не каня вкъщи никого, когото не познавам.
— Не е нужно да се извинявате. — Седнах до него и съжалих, че нямам трохички да нахраня птиците, които смело се перчеха покрай пейката.
— Не се извинявах — раздразнено каза той. — Обяснявах.
— Кризата сякаш е променила всеки, който я е преживял — отбелязох.
— Виж как нарязват семейството и приятелите ти на парчета и ти гарантирам, че вече няма да си същият.
— Сигурно — съгласих се.
Той ме изгледа продължително.
— Мислех, че пишете книга за Хардуик — обади се накрая. — Беше си тръгнал доста преди Кризата.
— Пепони ме интересува — признах. — Смятам да напиша и друга книга за планетата.
— Тогава трябва да отидете там.
— Предполагам, че ще го направя — отвърнах. — Но както всички вие изтъкнахте миналата вечер, там са пренаписали много от историческите книги след Независимостта — така че искам да чуя и вашата версия.
Замисли се над думите ми за момент, после кимна рязко.
— За какво ще е новата книга?
Вдигнах рамене.
— Още не знам.
— Ако ще е за калакалите, забравете. Почти половината от оцелелите написаха книги.
— Но това е станало преди десетилетия — отвърнах. — Всеки е имал време да помисли, да го види от различен ъгъл.
— Единствената гледна точка за мен беше в една гора в планините Юпитер с банда дигита, които искаха моя скалп толкова, колкото и аз техните. — Той махна с ръка към прясно окосената ливада и златистите дървета, посадени в математически точни фигури. — Всичко там беше толкова диво, колкото това тук е опитомено.
— Срещали ли сте се някога лично с Буко Пепон?
Той се изплю на земята.
— Ако се бях озовал до него толкова близко, че да се запознаем лично, вече нямаше да се разхожда наоколо.
— Въпреки че е бил в затвора по време на Кризата?
— Вижте, може да е бил водач на калакалите, а може и да не е — но и в двата случая нямаше да ги има, ако не им внушаваше разни идеи.
Той се изправи.
— Винаги се разхождам по това време на деня — съобщи рязко. — Ако искате да продължим разговора, ще трябва да вървите с мен.
— Нямам нищо против.
Тръгна с енергична крачка.
— Лекарска заповед. Имам проблеми с краката от времето на Кризата. Заради всичките онези нощи, прекарани на студа и под дъжда в преследване на копелетата в района на планините.
— Защо ограничихте търсенето в планините Юпитер?
— Защото там се криеха онези, които не бяха по фермите или в Беренджи… Вижте, те се биеха, за да ни изхвърлят от своята родна земя. Е, освен Зелените земи, останалата част от родината им беше веригата Юпитер. Деветдесет процента от тях се криеха в планините.
— Крофърд ми каза, че сте били със сина му Даниел, когато умрял.
