Социалният ни живот се въртеше около стария хотел „Вила“, на четири километра от имота на комодор Куинси, в източния край на Зелените земи. Всяка втора събота имаше събиране — изложба на домашни любимци или на цветя, концерт или танци, и ние вземахме колата за уикенда и се връщахме вкъщи освежени и готови да се изправим срещу проблемите с прехраната и земята за още две седмици. Два пъти в годината през дъждовните сезони отивахме в Беренджи и пазарувахме по цяла седмица. В началото отсядахме в хотелите „Роял“ или „Екватор“, но когато туристите ги превзеха, станахме членове на един от частните клубове, където прекарвахме времето си с приятели. Развлекателният клуб „Далианс“ беше най- известният, но имаше още поне половин дузина порядъчни заведения.
Когато пристигнахме, нашата земя възлизаше на около пет квадратни километра и бе гола, но но само за един-два дни компанията, която ни я продаде, построи къщата ни и я обзаведе, а после ни извика в офиса си да изберем надзирател. Дори не знаех, че имаме нужда от такъв, но ме увериха, че нито един човек не работи собствената си земя. Надницата на надзирател беше нещо от рода на два кредита на седмица — едно смесено питие струваше горе-долу толкова в бара „Гръмотръс“, но ми казаха, че е справедлива, и нито един от богодите никога не ми се оплака за пари.
Избрахме висок и симпатичен диг на име Бил и седмица по-късно той доведе петдесет-шестдесет от своите роднини във фермата. Прекараха два дни в строеж на колибите си, а после се заеха с работа — преораха полетата и засадиха семената. Струваше ми се, че работата можеше да свърши по-бързо и по- ефикасно трактор, но един от моите съседи ми обясни, че не е рентабилно да се внасят земеделски машини и оборудване толкова далеч от галактическия център и дори да имаше възможност, това означава да оставим всичките си богоди без работа. Не разбирах защо е толкова важно след като никой от тях не беше работил преди нашето пристигане, но ми изтъкнаха, че единственият начин богодите да имат достъп до плодородна почва е да позволим на работниците си да имат свои градини около колибите. Накрая решихме да се съобразим с установената практика, след като така или иначе не можем да си позволим трактори и комбайни.
След втората ни година там Кристина основа малка болница, защото богодите бяха напълно невежи относно всички съвременни медицински процедури. Те се размножаваха толкова бързо, че една или две години по-късно построихме и малко училище. Не бяхме подготвени да им дадем образование, но успяхме да научим повечето от тях на земен език, което малко улесни нашия живот, и на елементарните принципи на контурното земеделие2 и ротацията на културите. А и Калеб говореше езика на богодите като самите дигита, когато стана на пет-шест години, така че вече нямахме проблеми с общуването.
Нашите богоди бяха доста почтени и ние се привързахме към повечето от тях. Виждахме какво става в стопанствата, където се отнасяха лошо към дигитата, и решихме това никога да не се случва при нас. Трябваше да ги наказваме, когато откриехме, че безделничат или крадат, но никога не ги биехме с камшик и единствените дигита, които някога загубих, умряха от старост, болест или ухапване от стоноги, а не от куршум или побой. (Мисля, че Калеб щеше да организира бунт, ако бяхме вдигнали ръка срещу някого от тях.)
Бяхме добри към нашите богоди и те към нас. Когато се разболееха твърде зле или хищник ги ухапеше лошо и не можехме да ги излекуваме сами, изпращахме ги в болницата за дигита, която правителството издигна извън Беренджи, и винаги ги вземахме оттам, след като ги излекуваха. Имахме двама млади прислужници, които станаха толкова добри готвачи, че им намерих работа в кухнята на хотел „Екватор“ и се постарах да получават по шест кредита всеки на седмица, тъй като за един диг беше прекалено скъпо да живее в града. Единственото по-сериозно спречкване беше, когато Калеб падна от едно дърво и си счупи ръката, а нашият надзирател Бил, искаше да го заведе при местния шаман. Обясних, че ще отидем в Беренджи, за да я намести лекар, а Калеб подкрепи Бил. Помислих си, че ще трябва да ги набия и двамата. Но накрая Бил отстъпи, а Калеб изпитваше такива болки, че не го бе грижа кой ще излекува ръката му. Естествено, когато се върнахме от Беренджи, Бил заведе Калеб при своя племенен шаман, за да му даде билки и да го благослови, в случай че гипсът не помогне.
Все пак това беше единичен случай. Всъщност когато дигитата видяха, че нашата медицина ги лекува по-добре от техните шамани, започнаха да стават християни. Не разбираха много от това, но знаеха, че нашият Бог е по-силен от техните — или поне че е по-добър лечител. Никога не свикнах с всички онези космати извънземни фигури, наредени в редици и напяващи химни, но ако това означаваше да ги опазим живи, здрави и работещи, бях съгласен да ги понасям.
Нещата вървяха гладко дори след смъртта на комодора. Много хора предрекоха, че либералите извънземнолюбци от Републиката ще се появят и ще започнат да назначават дигитата на различни правителствени постове, но бяхме прекалено далеч от центъра, за да ни обърнат внимание. Освен това те си имаха други проблеми — например войната срещу тиборите.
Ако искате да знаете, истинската повратна точка в историята на Пепони въобще не беше смъртта на Куинси, а войната срещу тиборите. Беше само на осемдесет светлинни години, и разбира се, повечето здрави мъже и жени на Пепони се записаха доброволци, тъй като Републиката все още водеше война с яронитите и рабоите в сърцевината на Спиралния ръкав и голяма част от силите ни бяха изпратени другаде.
Най-голямата грешка на Републиката беше, че ни позволи да вземем нашите дигита. Не им дадохме оръжие, но ги използвахме като тил — за готвачи, куриери и други дейности, поради недостига на хора. Тиборите се бяха разположили на пет-шест планети и действията се превърнаха в битка за територии, тъй като Републиката не искаше да унищожи тотално богатите на минерали планети.
Най-накрай победихме, но ни отне почти две години и когато се върнахме, дигитата не бяха същите. Бяха видели да убиват хората с хиляди, бяха свидетели как друга раса ни се противопоставя цели две години, въпреки че ги превъзхождаме по численост и огнева мощ, и внезапно, за пръв път, се появиха признаци на недоволство.
Тогава започнахме да чуваме името Буко Пепон. Беше прекарал около петнайсет години на Делурос VIII, опитвайки се да събере подкрепа за независимостта на Пепони, а когато Куинси умря, най-накрая получи разрешение от Републиката да основе политическа партия, въпреки че дигитата нямаха право да гласуват. Нарече я Планетарен съюз на Пепони и започна да настоява пред правителството в Беренджи да даде на дигитата определени права. Повечето бяха дребни неща — да им е позволено да вървят по „Куинси авеню“ или да ги защитава адвокат диг (напълно нелепо искане, след като на цялата планета имаше само двама адвокати дигита) и други такива.
Като се замисля, трябвало е или да му дадем всичко, което иска, или да го убием на място. Не го направихме. Колониалното правителство даде на дигитата някои привилегии с надеждата, че ще ги удовлетвори, но Пепон продължаваше да иска други. Дори написа книга — нарече я „Пепони, какъвто почти го виждам“, и я издаде, докато живееше на Делурос. Трябва да са продали над половин милион екземпляра там, преди някой на Пепони да разбере за нея.
Когато най-сетне се върна, беше арестуван — но се наложи да го освободят, тъй като не бе нарушил никакви закони и нямаше причини да го задържат.
Това беше втората ни грешка, защото така го превърнахме в герой, особено сред богодите. Много скоро той започна да говори на събрания и митинги и дори нашите богоди се измъкваха от фермата, за да го слушат. Някои от другите фермери наказваха дигитата си, ако имаха нещо общо с Пепон, но Кристина и аз виждахме злокобните признаци: постепенно той им извоюваше все повече и повече привилегии, докато накрая станаха господари на планетата. Това беше нашият дом и смятахме да останем там. Решихме да се приспособим към неизбежното.
Дори позволих на Калеб да ме замъкне на една от неговите речи, за да чуя сам какво приказва Пепон, вместо да чета всички ония сензационни истории по вестниците.
Все още си спомням първия път, когато го видях. Беше по-възрастен, отколкото предполагах, и носеше наметало от кожата на саванен дявол върху официалния човешки костюм. Държеше отрязана опашка на среброкож в едната си ръка и я използваше както за пъдене на мухите, така и да подчертава най-важните моменти в речта си. Беше изключително внушителен и говори почти два часа. Никога не съм владеел добре езика на богодите и не разбрах много от това, което каза, но от ентусиазираните викове на тълпата схванах същината и тя никак не ми хареса. Искаше независимост и това ми беше известно, но той я искаше незабавно, а това не го знаех. Никога не поиска открито въоръжено въстание, но ставаше ясно, че
