— Не може ли Буко Пепон да направи нещо?
— Ти си му биограф, Матю. Какво е твоето мнение?
— Не знам — признах. — Не съм говорил с него по този въпрос.
— Велик президент е, най-добрият, когото можеха да изберат, но и той има ограничени възможности. Опитва се да свърши толкова много неща, заел се е с безброй проекти, а в цялото проклето правителство няма нито един, който да разбира какво става на тази земя, да не говорим, че никой не се и интересува.
— Изглежда не вярваш много в бъдещето на Пепони.
Уесли дръпна от лулата си.
— С най-добрите намерения в целия свят този тук отива по дяволите — рече тъжно той.
— Шегуваш се! — възкликнах, макар да виждах, че говори сериозно. — Защо говориш така? Тази сутрин бях в Балимора и ми изглеждаше пример за процъфтяващ град на Пепони.
— Той е изключение, а не пример. Много хора се преместиха в Балимора след обявяването на Независимостта. Имаха управленски опит и пари за инвестиране. Знаеш ли колко рядко се среща това на Пепони?
— Не.
— Тогава ще ти кажа. Като изключим Беренджи, съмнявам се дали са останали около двайсет хиляди човека на цялата планета.
— Нима местните не могат сами да управляват бизнеса си?
Той поклати глава.
— Не съвсем. Първо, повечето от тях не могат да си позволят да започнат бизнес и, второ, нямат опит в ръководенето му. Да не говорим за проблема с племенността. Дори да има пари да започне бизнес, никой богода няма да повиши един кия или соротоба над член на своето племе, макар последният да не си върши работата… Така че ако си младеж от по-малките племена и си умен или имаш някакъв талант, първото нещо, което ще направиш, е да се махнеш от планетата и да си намериш работа на някой свят в рамките на Републиката. Дори да си богода, сентабел или соротоба, вероятно пак ще поискаш да тръгнеш — тук няма достатъчно работни места.
— Мислех, че Пепон се е справил с племенния въпрос — обадих се объркано.
— Спря ги да не се убиват — отвърна Уесли. — Това е наистина огромно постижение, но дори той не може да спре разширилото се покровителство на съплеменници в ежедневния бизнес на планетата. Което ми напомня нещо: смяташ ли да летиш донякъде по време на престоя си?
— Не знам.
— Е, ако решиш, наеми си пилот човек или поне пилот от малобройно племе.
— Защо?
— Защото нито един местен, седнал в пилотската кабина, не отказва на племенен брат да покара самолета, независимо колко зле се е представил на теста. — Усмихна се. — Това превръща всеки полет на гражданската авиация в битка срещу смъртта. Ако имаш достатъчно пари или правителството е поело разноските ти, наеми самолет, собственост на човек, и може би ще доживееш да напишеш книгата си.
Внезапно тишината на нощта беше прорязана от рев, после от писък на агония. Сетне отново настъпи тишина.
— Саванен дявол — поясни Уесли.
— Какво хвана? Прозвуча ужасно.
— Вероятно среброкож. Може и да е див козел, но се съмнявам — те са доста бързи. Обикновено само глутница нощни убийци успяват да хванат някой от тях.
Помълчахме малко. Уесли се облегна назад, наслаждавайки се на околността, а аз очаквах ревът и писъкът да се повторят, но нищо не се чу.
— Какви други проблеми предвиждаш? — Искаше ми се да си бях взел бележника или касетофона.
— Каквото и да ти хрумне, на Пепони го има. Вземи армията например.
— Какво за нея?
— Стареца има действаща армия от над милион дигита.
— Наистина ли? — изненадах се. — За какво са му?
— За нищо… Но това осигурява работа на милион безработни и ги държи далеч от улицата. Освен това е и неговата радост и гордост, защото успя да смеси представители на различни племена.
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблемът е, че няма с кого да се бие, а трябва да храни милион бездейни гърла. Това не е национална армия, а планетарна. Което означава, че е сформирана — поне теоретично — да брани Пепони от нападения или да атакува други светове. — Уесли замълча, за да запали отново лулата си. — Наложи ли се да защитят Пепони срещу нападение, битката е предварително загубена, защото нямат никакви оръжия, които да противопоставят на сложната технология на Републиката. Дори ако стане нужда отбраняват Пепони от приземили се нашественици, няма да успеят да ги разпръснат. Видя пътищата ни. Как, по дяволите, ще превози милион войници от Беренджи до крайбрежен град като Капатра, да не говорим за Големия западен континент?… А, от друга страна, в случай, че реши да атакува други светове, тогава се изправя пред по-голям проблем: армията му има само два космически кораба и нито един от тях не може да пренесе повече от хиляда войника. И в двата случая тя е в огромна тежест на икономиката и е абсолютно безполезна като военна сила.
— Тогава защо я поддържа? — попитах озадачено.
— Предполагам, че е създал армията, в случай че някое от племената, особено сентабелите на другия континент, се опита да се отдели, защото на Пепони президентът е богода. Може би се е страхувал от гражданска война или просто е искал да види милион униформени дигита да маршируват по булевард „Буко Пепон“ и да му отдават чест на празниците. Разпусне ли армията, ще остави повече от милион дигита без работа и това ще бъде основателна причина да недоволстват.
— Тогава какво може да направи?
— Не знам — призна Уесли. — Ако имаше лесно решение — или дори сложно, Стареца щеше вече да го е намерил… Както и да е, армията е само един от проблемите му. Все още живее в общество, в което убиват бебетата, когато шаманите кажат, жигосват юношеските тела с племенните символи, колят домашни животни и гадаят по вътрешностите им с какво и кога да засеят полетата си. Ако разполагаше с още две столетия, не се съмнявам, че щеше да превърне Пепони в жизнеспособно зъбно колелце в икономическата машина на Републиката, но той вече е живял твърде много дори за диг. Колко му остава още? Пет години? Десет? Не може да го направи за времето, което има пред себе си.
— Може би неговите приемници…
— Потенциалните му приемници за нещастие имат навика да изчезват яко дим.
— Разкажи ми.
— Няма какво толкова да се разказва — отвърна Уесли. — Стареца не обича съперници.
— Чух и четох за много популярен млад политик на име Сам Джимана. Пепон и него ли е убил?
Уесли сви рамене.
— Кой знае? Джимана беше кия. Дори Пепон да не е заповядал лично да го убият, можеш да си сигурен, че не си е загубил съня от тъга по Джимана.
— Какво откриха по време на процеса?
— Изобщо не се стигна до съд. Президентска комисия спипа един соротоба, който си призна убийството, и го осъди на смърт. Вероятно така е най-добре.
— Защо?
— Никога не си виждал съдебната система на Пепони в действие — отвърна Уесли. — А аз да.
— Значи не работи добре?
Той се изкиска в тъмнината.
— Въобще не работи. Например един сибони е обвинен в престъпление — кражба и тежък побой срещу кия. От дванайсетте съдебни заседатели, трима са сибони. Единственият резултат е объркан процес. Посочи на тримата сибони, че доказателствата против ответника са неопровержими. Единият ще ти каже, че ответникът му дължи три бифкейка и няма да му ги върне, ако е в затвора. Вторият ще изтъкне, че действията на един сибони срещу племето кия никога не са престъпление, защото те нападат добитъка на
