сибоните, а третият ще спомене, че неговият шаман е гледал на кости и е обявил ответника за невинен.
— Може би не трябва да допускат съдебни заседатели от племето на ответника — предложих аз.
— Това ще гарантира стопроцентови присъди „виновен“ независимо от доказателствата. Нека да вземем останалите съдебни заседатели от нашия хипотетичен случай. Всеки от тях ще отсъди против този сибони не заради доказателствата, а заради миналите обиди, истински или въображаеми, които сибоните са нанесли на племето му.
— А пепоните като Тонка, които са се установили в града и са се отказали от племенността?
Уесли се изсмя.
— Тонка въобще не се е отказал. Той просто е от малко племе, затова е много внимателен какво говори пред другите.
— Значи според теб правосъдието на Пепони не действа?
— Не, не съм казал такова нещо — отвърна Уесли. — Човешкото правосъдие не действа. Всъщност повечето човешки институции не са приложими тук. По дяволите, няма причина да са, това не е човешки свят и не е населен с хора. — Замълча, въртейки лулата в ръцете си. — Сблъсъкът с човешките ценности причинява повечето проблеми. Отглеждали са храна, яли са я и това е било всичко; а сега имат чуждо животно — бифкейка, което унищожава земята им, върху малкото си плодородна земя отглеждат тъкмо захарини от всичките възможни култури. Знам, че трябва да ги изнасят, за да получат твърда валута. Но деветдесет процента от народа никога не са виждали монетите на Пепони, така че за какво, по дяволите, им е нужда твърда валута? Пепони има армия, която не може да екипира и да използва. Земните кораби и саблерозите щяха да утроят туристическата индустрия, но всички земни кораби бяха убити за скъпоценности на хората, всички саблерози бяха изтребени за ножници на мечовете на пинките.
Прозвуча още един рев, последван от тихо ръмжене.
Уесли се изсмя.
— Нощните убийци са намерили саванния дявол — обясни той. — Искат да ги покани на вечеря, но той предпочита да си я яде сам.
Внезапно се чу високо изскимтяване.
— Един от тях се е приближил прекалено до масата.
Скимтенето продължи.
— Е, саванният дявол поне не го е убил. Явно просто му е дал урок по добри маниери.
— Ако е ухапан лошо, няма ли все пак да умре? В края на краищата не ще може да ловува.
— Преживее ли нощта, ще се оправи. — Уесли се взря в тъмнината, сякаш виждаше сцената, която току-що описа. — Нощните убийци се грижат за своите. Ако е осакатен, ще го оставят да пази малките, докато ловуват, и ще го хранят, когато се връщат да нахранят бебетата.
— Защо малките им се нуждаят от защита? Нали са хищници?
— Малките на всички — дори на хищниците, са в опасност, докато не пораснат, за да се защитават сами. Саванните дяволи ще ги изядат, а има и много хищни птици по върховете на тия дървета, които търсят нещо малко и безпомощно, за да го сграбчат отгоре.
— Това ми напомня за думите на Хардуик, с които веднъж описа Пепони: „Всичко хапе“.
— Хардуик? — повтори Уесли, внезапно заинтересован. — Той ли е човекът, на когото отначало са кръстили планината?
— Точно така.
— Мислех, че е умрял преди половин век — продължи той. — Ти наистина ли си го познавал?
— Написах биографията му.
— Все още ли е жив?
— Не. Умря преди няколко години.
— Трябва да е бил доста интересен човек. Хващам се на бас, че е имал какво да разкаже.
— Мога да ти изпратя копие от книгата — предложих.
— Вече не чета толкова много — рече извинително Уесли. — Преди го правех, но сега предпочитам да седя тук, навън, и да се наслаждавам на природата… Все пак ако се сетиш, ми изпрати. Може и да се върна към стария си навик.
Тишината беше нарушена още веднъж, този път от най-ужасяващия писък, който някога съм чувал.
— Какво беше това? — попитах, готов да се прибера веднага вътре.
— Беше синьокачулатият. Загубил е женската си и я вика.
— Какво представлява?
Уесли се усмихна.
— Синьокачулатият е най-безобидната птица в планината. Бог забравил да му даде каквото и да е средство за защита, затова го надарил с глас, който превръща саванните дяволи и котките-демони в уплашени малки котенца.
— Можеш да прибавиш и писателите хора в списъка — додадох убедено.
— Чашата ти е празна — отбеляза той. — Да ти донеса ли още един коняк?
— Ако останеш и поговориш с мен още малко.
— Няма да те оставя — отвърна той, отиде до бара и напълни чашата ми.
— Ти не пиеш ли? — попитах, когато се върна.
Той поклати глава.
— Трябва да стана по изгрев слънце, а не спя добре, когато пия след вечеря, затова си пийвам само следобед. — Подаде ми чашата и седна. — За какво говорехме?
— Обясняваше ми какво не е наред с Пепони.
— Не искам да ти прозвучи прекалено критично — отвърна той. — Обичам тази планета. Именно затова съм още тук.
— Но не очакваш много от бъдещето є.
— Не — въздъхна той. — Де да не беше така… Знаеш ли, ако утре всички пътища, коли или фабрики изчезнат от лицето на Пепони, няма да направи впечатление на девет десети от населението. Как може Буко Пепон да се справи с това? Той се опитва да създаде човешко общество, но не се намира сред човеци. По-голямата част от тях щяха да си живеят по-добре в пустошта. По дяволите, повечето от тях нямаше никога да я напуснат!
— Не съм съгласен. Защо не се опиташ да накараш Тонка или дори Джошуа да се върнат в сламените колиби и да носят парче плат около бедрата си?
— Не мога — призна той. — Имаме цяла класа от шизофренични дигита, които не знаят кои са и къде им е мястото.
— Дай им време — предложих, а споменът за Балимора изплува ясно в паметта ми. — Изтръгнахме ги от каменната ера и поискахме от тях да станат образцови граждани на Републиката в рамките на едно поколение. Може би ще им трябват две или три, дори десет поколения… Но фактът, че преходът не е гладък или пълен, не означава, че е се провалил и че не е трябвало да се започне.
Той вдигна рамене.
— Е, ти си писател, така че знаеш повече от мен за народите и обществата. А аз знам това, което виждам. Дяволски се надявам да си прав, защото вече са разрушили толкова много от този свят, че никога няма да бъде същият.
— Те?
— И ние — съгласи се той. — Но проклет да съм, ако човекът трябва да поеме цялата вина. Може и да сме им показали защо земните кораби са толкова ценни, обаче те убиха много повече от нас. Ние внесохме захарините, но никой не ги принуждава да използват повечето от плодородната си земя за отглеждане на култура, която не ядат. Не — заключи той, — човекът трябва да поеме своята част от вината, но не бива да се нагърби с цялата, независимо какво казва Нейтън Тонка.
— Тонка не е казал нищо по този повод.
— Но му се иска. — Уесли се усмихна и поклати тъжно глава. — Горкият Нейтън! Толкова е умен и амбициозен, а се е родил в неподходящо племе, затова трябва да внимава какво говори дори пред чужденец като теб. Ако беше богода или кия, досега можеше да е вицепрезидент… А вероятно така е по- добре. Тогава сигурно щеше да е в списъка на безследно изчезналите.
