беше много по-лошо, отколкото към другите пътници, но никой от която и да е раса не минаваше проверката за по-малко от десет минути, ако не дадеше пари на инспекторите. Тъй като подкупите не бяха по-големи от кредит или два, а самите инспектори вероятно получаваха надница два или три кредита, реших, че не мога да ги виня прекалено сурово за тази инициатива. Чаках търпеливо още половин час и пред мен останаха само десет или единадесет пътници, всичките хора освен един, когато униформен местен жител от охраната се приближи към мен.
— Господин Брийн?
— Да.
— Бихте ли дошли с мен, моля.
— Нещо не е наред ли? — попитах и взех багажа си.
— Моля, последвайте ме — каза учтиво, но безизразно той.
Тръгнах след него. Минахме през огромна чакалня и влязохме в тесен коридор. Подминахме няколко врати, докато накрая стигнахме до една без никакви надписи.
— Бихте ли влезли в този кабинет, моля.
Отстъпи встрани и препречи коридора, по който дойдохме. Стана ми ясно, че е готов да стои цял ден там, ако не се подчиня на молбата му.
— Трябва ли първо да почукам? — попитах, докато се оглеждах за звънец или скенер на ретината, но не открих нищо.
Той поклати глава.
— Очакват ви.
Пристъпих към вратата, тя се отвори да ме пропусне и бързо се затвори зад гърба ми. Открих, че съм в малък и изключително чист кабинет. До едната стена бяха наредени шкафове с папки и два компютърни терминала до другата. Холограми на Буко Пепон и Нейтън Киби Тонка ме гледаха над шкафовете. До единствения прозорец в стаята имаше малко подредено бюро, а зад него седеше човек, чието бронзово обрулено лице ми изглеждаше слабо познато.
— Влизай, Матю. Вземи си стол. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
Продължих да го изучавам.
— Срещали ли сме се преди?
Той се усмихна.
— Преди много години.
— Йън Мастерсън! — възкликнах, разпознавайки го най-накрая. Отидох до него и му подадох ръка.
— Не предполагах, че съм се променил толкова много — каза той.
— Косата ти е пооредяла. А си спомням и че беше с петнайсетина килограма по-лек.
— По половин килограм на всеки шест месеца — засмя се той. — Не звучи много, докато не събереш всичките години. — Натисна един бутон на бюрото си и иззад стената се появи добре зареден бар.
— Какво да бъде, Матю?
— Всичко освен местната бира.
Той се изхили.
— Имаш добра памет. Все още е много лоша.
Наля по един цигниански коняк и ме покани да седна от другата страна на бюрото му.
— Чудесно е, че пак те виждам, Матю. Следях кариерата ти.
— Така ли?
— Ти си единственият писател, когото познавам. Особено ми хареса книгата ти за Речен вятър.
— Благодаря. Да можеше да прочетеш и биографията ми за Пепон!
— Прочетох я.
— Мислех, че не я продават тук.
Той се усмихна.
— Не я продават.
Реших, че усмивката му изглежда по-скоро самоуверена, отколкото приятелска.
— Откъде знаеше, че ще дойда на Пепони?
— Това ми е работата — отвърна небрежно той.
— Последния път, когато се видяхме, ти беше бодигард на Буко Пепон. — Отпих от коняка си. — А сега какво правиш?
— О, все още съм в охраната.
Сложих чашата на бюрото и го изгледах.
— Имам един въпрос, Йън.
— Какъв?
— Защо съм тук?
— На Пепони ли?
— В твоя кабинет.
— Мисля, че ти спестих неприятностите и чакането на безкрайната опашка. Освен това не ми се случва често да поздравя стар приятел или да имам извинение за едно питие по време на работа… Колко време ще останеш тук?
— Не знаеш ли?
Той отнво се усмихна.
— Всъщност знам. Ако ми кажеш кои резервати искаш да посетиш, ще гледам да не плащаш такси за тях.
— Много учтиво от твоя страна, Йън, но издателят ми ще поеме разноските.
— Колко благородно от негова страна! Иска ми се и на мен някой да ми осигури ваканция с покриване на всички сметки.
— Напиши няколко книги и може би ще се намери някой.
— Може би, когато се пенсионирам. — Усмивката му изчезна. — Вече не си толкова наивен, Матю.
— Благодаря. Придобих опит след като посетих толкова много диктаторски светове.
— И въпреки това искам да разбера нещо: дошъл си по работа или за удоволствие?
— Ами ако ти кажа, че съм тук за удоволствие?
— Ще отговоря, че лъжеш — обяви категорично той.
— Тогава може и да ти кажа истината — вдигнах рамене. — Натовариха ме да напиша продължение на биографията на Пепон — нещо като „Пепони посетен отново“.
Той кимна.
— Така си и мислех.
— Защо се интересуваш?
— Всичко, което засяга Пепони, ме интересува — отговори сериозно той.
— Такова изявление очаквах по-скоро от президента Тонка.
— Ще го чуеш — щом разбере защо си на планетата… Поставяш ни в неудобно положение, Матю. Нещо повече, поставяш мен в неудобна позиция.
— Защо? Мислех, че работиш в службата за сигурност.
— Всъщност аз съм началникът є.
— Нямам оръжия. Не съм дошъл да убивам Тонка или да свалям правителството.
— Знам. Проблемът е, че сега сигурността не е това, което значеше по времето на Стареца.
— Защо не се изразиш по-ясно?
— Един момент — той натисна два бутона на бюрото си. — Добре. Скенерите не засичат никакво записващо устройство.
— Те са в багажа ми. Изключени са.
— И нека винаги са така, когато си наблизо до мен.
— Добре.
— Говоря сериозно — натърти Мастерсън. — В деня, в който открия, че ме записваш, ще анулирам визата ти и ще те кача на първия кораб обратно.
— Разбрах.
— Надявам се… Добре, Матю — нека сега ти обясня ситуацията.
