— На Пепон не му се налагаше, особено когато първите няколко изчезнаха. Освен това той беше Бащата на Пепони, имаше и късмета да е член на политически най-влиятелното племе на планетата. Тонка е просто политик от малко племе, наброяващо едва шест хиляди дигита. Има само още един бегу в цялото проклето правителство. В неговия кабинет няма нито един член, който не би прерязал гърлото му само заради това, че е бегу, да не говорим, че не смятат политиката му за благоприятна спрямо техните избиратели. Причината да е жив досега е, че никой не може да го обвини в предпочитания: единственото племе без някакви облаги от правителството е бегу.
— Трябва да полага дяволски много усилия, за да балансира.
— Така е. Въпросът е, че нито един от проблемите на планетата не изчезва, докато той пази гърба си.
— Е, благодаря, че ме осветли за положението. А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се настаня в хотела си.
— В „Роял“ ли ще отседнеш?
— Да, и ти го знаеш.
— Всъщност не съм си направил труда да проверя — призна той. — Опасявам се, че ще се разочароваш.
— Защо?
— Купиха го от хората. Сега го управляват дигита… Още е добър хотел, но е променен.
— В какъв смисъл?
— Махнаха всички спомени и експонати от колониалната ера и напълно подновиха мястото. Цялата атмосфера изчезна. Сега е просто един скъп туристически хотел, и то не особено добър.
— Съжалявам, че чувам това — казах искрено. — Много ми харесваха спомените и експонатите на „Роял“. Барът „Гръмотръс“ още ли съществува?
Той кимна.
— Да, но сега се нарича „Нейтън Киби Тонка“ и мястото е пълно с дигита.
— Мислех, че не могат да си го позволят.
— Повечето от тях не могат — потвърди той. — Бих казал, че деветдесет процента от дигитата живеят по-зле, отколкото при колониалното правителство. Но другите десет процента правят пари много бързо и обичат да се показват в „Роял“ и в „Екватор“ дори само заради това, че са двете институции, останали от дните, когато не са можели дори да вървят по „Комодор Куинси авеню“.
— Разбирам.
— Какво друго искаш да видиш, докато си на Пепони?
— Не съм решил още.
— Можеш да ми кажеш, Матю. Така или иначе ще разбера. Освен това може да ти отворя някои вратички.
Помислих върху думите му и реших, че мога да бъда честен с него, особено след като нямаше начин да скрия действията си.
— Добре — казах накрая. — Мислех да отида на вилата в планината Пекана и да видя дали се е променила.
— Мога да ти спестя пътуването. Няма я.
— Вилата ли я няма?
— Целия проклет резерват го няма — изсумтя Мастерсън. — Все още го наричат резерват, но повечето от животните ги няма. Богодите опустошиха Зелените земи и през последните три години прочистват гората. Няма вече кой знае какво там, само голи планини и куп бифкейкове.
— Как можаха да направят това? Мислех, че е защитен резерват.
— Това е земя на богодите. Правят каквото си поискат с нея.
— Но…
— Двамата ни военни диктатори бяха соротоба и сентабел, те самите не даваха и пукната пара какво правят богодите с резервата. На Тонка му пука, но няма власт да ги спре.
— Горкият Майк Уесли! Надявам се, че е умрял, преди да започнат да секат дърветата.
— Уесли? — повтори Мастерсън. — Убиха го преди седем години. Както и стария диг, който работеше за него.
— Джошуа Бучанка?
— Именно. Бяха насечени на парчета от бракониери, когато ги изненадали.
— Съжалявам. — Тогава ми хрумна друг въпрос: — Всички земни кораби и саблерози са изчезнали. Какво е останало за бракониерстване?
— Точно тази шайка е преследвала саванни дяволи — отвърна Мастерсън. — Има голям нелегален пазар за кожите им. Онези негодници, дигитата, са превърнали занаята в изкуство: хващат ги с капани, пренасят ги в клетки и ги убиват, като забиват нагорещено желязо в ануса им, така че кожата да остане неповредена. — Той се намръщи. — Ще ми се да направя същото с тях — добави искрено.
— Хванахте ли убийците на Уесли и Бучанка?
— Официално — да. Неофициално — не знам.
— Какво значи това?
— Хванахме около седем или осем групи от бракониери в планината през следващите два дни и ги обвинихме всичките в убийство. Имахме трийсет и седем присъди тогава. Дори и да не сме хванали убийците, това са трийсет и седем дигита, които никога повече няма да бракониерстват… По-снизходителни сме към бракониерите в саваната — добави той. — Ако не прекалят, обикновено извръщаме поглед.
— Защо?
— Защото гладуват и бракониерстват, за да ядат. Тръгни след всеки диг, който някога е убил животно незаконно, и ще ти е необходима армия от над милион горски стражари и служители. Все някъде трябва да дръпнем чертата… Разбира се, понякога прекаляват и трябва да се намесим. Обикновено е твърде късно — като в резервата, който Стареца създаде няколко години преди да умре, на Големия западен континент. Сентабелите мислеха, че това им е частният магазин за месо, и преди пет години трябваше да затворим цялото проклето нещо. Сигурно не бяха останали и двеста животни във всичките тези осемстотин квадратни километра. Сега бифкейковете им са унищожили доста от останалата земя.
— Тогава може би ще отида до равнините на сибоните. Ако си спомням добре, среброкожите трябва да мигрират по това време на годината.
— Забрави за това.
— Знам, че резерватът още съществува — казах твърдо. — Взех си пътеводител, когато тръгнах за Пепони, има го на всички карти.
— О, да, резерватът съществува и можеш да видиш най-различни животни там — отвърна той. — Но не и среброкожи.
— Какво се е случило?
— Народът се случи. Дигитата и човеците. — Пое дълбоко въздух и продължи. — Резерватът все още принадлежи на правителството, но заобикалящите го обработваеми земи са частна собственост и от преди седем или осем години е ограден… Среброкожите не мигрираха, за да могат туристите да направят снимките си, а защото всяко лято техните обичайни територии пресъхваха и те се преместваха в равнините, за да намерят вода. Фермите и оградите им препречваха пътя. — Той ме погледна през бюрото. — Два милиона от тях умряха от жажда през първата година, а повечето от другите загинаха през следващото лято. Останали са само две хиляди и вече не мигрират.
— Никой ли не се разтревожи какво става?
— Много хора го направиха — отвърна Мастерсън. — Тези дни в резерватите имаме почти толкова учени и еколози, колкото и туристи. Но е много трудно да убедиш гладуващ безработен диг, че трябва да се грижи повече за бъдещето на среброкож, когато неговото собствено е толкова несигурно.
— Каква загуба — казах тъжно.
— Така е — съгласи се Мастерсън.
— Предполагам, че въпреки всичко ще посетя планината Пекана и равнините, просто за да видя лично какво става там.
Внезапно любопитна усмивка премина по лицето му.
