започнем да търсим животни с колата. Останахме до сенчестата маса да пием студени напитки и да гледаме безкрайния парад на птиците, които кацаха при водоема.
Накрая, тъкмо преди да заклюмам, почувствах ръката на Гарднър върху своята.
— Какво има?
— Козелът на Нгана.
Озърнах се, но не можах да видя нищо.
— Къде? — попитах объркан.
— На около триста метра, посока два часа.
— Два часа? — повторих озадачен.
— Дванайсет часът е точно пред теб, девет и три са вляво и вдясно — обясни той.
Погледнах в посока два часа и въпреки това не успях да видя нищо.
— Ето — подаде ми бинокъла той. — Опитай с това.
Сложих го пред очите си. Веднага се адаптира към оптичните ми дискове и късогледството, после към имплантираните ми лещи, накрая увеличи малко червеното и кафявото, за да поправи лекия ми далтонизъм, и внезапно по средата на зрителното ми поле изникна миниатюрен надпис за разстоянието до наблюдавания обект.
— Триста метра — казах, бинокълът се настрои за по-малко от секунда и най-накрая успях да видя дребна глава с рога да се подава иззад храстите.
— Прекрасно същество, нали? — обади се Гарднър, когато разбра, че най-сетне съм го видял. — Много изящно и бързо.
— Как успя да го видиш без бинокъла? — попитах, смаян по-скоро от зрението му, отколкото от козела.
— Храстите не изглеждаха наред.
— Не изглеждаха наред ли? В какъв смисъл?
Той вдигна рамене.
— Изглеждаха прекалено плътни, затова предположих, че зад тях се крие животно. После видях рогата му и успях да позная козела по тях.
— Едва виждам храстите оттук. Никога не бих предположил, че има нещо зад тях.
— Това е умение, което се придобива след известен опит в лова — обясни той. — Просто оглеждаш околността, докато нещо не те подразни. Тогава се вглеждаш, докато проумееш какво точно не е наред и девет от десет пъти ще различиш животно. Не винаги е това, което преследваш — продължи той, — но дори антилопа може да те убие, ако успее да забие рогата си в теб.
— Поразен съм.
— В края на втория ни ден в резервата ще започнеш и ти да ги забелязваш — увери ме той. — Вероятно не всички, но поне по-големите.
Лилава птица с жълти линии по коремчето кацна на водоема и Гарднър се захласна да я наблюдава и идентифицира.
Нямаше сервитьори, но барманът ни носеше бира на всеки десет или петнадесет минути, докато накрая реших, че от следващата ще се напия. Гарднър нямаше такъв проблем. Спомних си какво ми беше казал Хардуик за професионалните ловци: най-важното им качество е способността да внимават с пиенето.
Постепенно започна да захладнява — или по-точно, горещината стана по-поносима, и напуснахме бара, за да влезем в колата.
— Красива местност — възхитено рече Гарднър, щом подкарахме по неравния черен път през резервата. — Абсолютно непроменена. Трябва да идвам тук по-често.
— Но изглежда доста пуста — отбелязах.
— Наистина ли мислиш така? — развеселено попита той.
— Не ми казвай, че можеш да видиш някакви животни оттук — рекох невярващо.
— Има четири гръмотръса в посока десет часа на около половин километър оттук. На триста метра направо лежи умрял козел на Нгана, а по-късно на онова старо дърво в посока един часа ще дойде саванен дявол.
— Откъде знаеш това?
Той спря колата и ми посочи едва забележим труп, заклещен между два клона.
— Така го пази от лешояди. Сега вероятно спи в някоя пещера, но ще се върне за остатъка.
— Нека се опитам да видя гръмотръсите — посегнах към бинокъла.
— Като приближим още, няма да ти е необходим.
Зави наляво и подкара бавно към гъсти храсти, все по-близо и по-близо, докато не се чу яден рев и огромен гръмотръс се втурна към нас. Гарднър изчака животното да се приближи на около тридесет метра и даде газ.
Карахме още два часа и видяхме буквално стотици животни, включително и семейство дървесиняци — редки тревопасни, които се издигат шест метра над земята и се хранят, като стоят на задните си крака, подпират се с предните на клоните и пасат върховете на дърветата.
— Добра територия за земните кораби — отбеляза Гарднър, когато най-накрая завихме обратно към вилата.
— Всеки ми казва, че повечето ловни експедиции за земни кораби били екипирани в Балимора — обадих се, — но това все още ме озадачава: как толкова оголена и бедна местност може да изхранва земни кораби?
— Ще се изненадаш колко живот може да изхранва тази местност — отвърна той. — Повечето животни са се приспособили да оцеляват тук. Например нито козелът на Нгана, нито дървесинякът пият вода — получават необходимото им количество влага от растенията, които ядат. Същото е и със саванните дяволи: когато намерят вода, пият, но през сухия сезон просто си набавят влага от вътрешностите на животните, които убиват.
— Как са живели земните кораби тук без вода?
— О, тук има вода. Повечето е под земята, но земните кораби бяха достатъчно големи и силни, за да я изкопаят, особено с хватателните си устни. — Той замълча и се вгледа в мрачните околности. — Едно от нещата, които обожавам в това място е, че всичко тук заслужава да живее. Напълно различно е от равнините на сибоните, където навсякъде има вода и храна — или поне е било така.
— Какво се е променило там? — попитах. — Чух за среброкожите, но предположих, че това означава повече храна за всичко останало.
— Самите среброкожи бяха храната на няколкото хиляди котки-демони и нощни убийци — обясни той. — Сега там почти не са останали хищници. А при скоростта, с която сибоните местят бифкейковете в резервата, не след дълго той ще заприлича на този. Разликата обаче е, че Керинджера трябва да изглежда така… Доколкото знам, нещата са дори по-лоши на Големия западен континент. Буко Пепон създаде образцов резерват за сентабелите, осигурен с първокласни туристически удобства, а сега там е само пустиня. — Обърна се замалко към мен, както продължаваше да кара. — Тази планета има твърде крехка екология, Матю. Не е нужно много, за да се разруши.
— Разбрах го и аз.
— Казват, че дигитата живеели в хармония с околната среда хилядолетия преди да дойде човекът — продължи Гарднър, — но според мен това не е вярно. Те са унищожавали обработваемата си земя дълго преди колонизацията. Ние просто им показахме как да го правят по-бързо.
— Тогава може би трябва да си тръгнем и да ги оставим пак да го правят по-бавно — предположих.
Той поклати глава.
— Късно е. Сега вероятно сме единственото нещо, което стои между тях и анархията.
— Не са ли имали проблеми и преди Едуард Нгана да кацне тук?
Гарднър вдигна рамене.
— Не мога да кажа. Но знам какво не са имали: модерни оръжия. Ще се учудя, ако след десет години на Пепони все още има някакви сентабели. Единствената причина правителството още да не е унищожило сибоните е, че живеят като диваци и не се местят в градовете. Но скоро правителството ще поиска всичките им резервати за обработваеми земи и от този момент нататък дните на сибоните ще са преброени.
— Не изглеждаш много въодушевен за бъдещето на Пепони.
