— Какво има? — попитах.
— Матю, преди да видиш планината Пекана и равнините сибони, би ли искал да видиш Пепони какъвто беше в старите дни?
— Старите дни? — повторих.
— Не говоря за времето на Хардуик или дори това на Аманда Пикет — онези дни са си отишли завинаги, но би ли искал да видиш нещата такива, каквито бяха, когато аз дойдох тук?
— Разбира се — отвърнах искрено. — Възможно ли е?
Той кимна.
— Ще ти го уредя.
— Къде да отида?
— В резервата Керинджера, на около двеста километра северно от Балимора. Предупреждавам те: страшно е горещо. Но почти никакви туристи не ходят там, има само едно много примитивно племе в областта. Това е най-непромененият резерват, който можеш да намериш. Съмнявам се, че е имал повече от петстотин посетителя на година, откакто земните кораби изчезнаха.
— И какво ще видя там?
— Гръмотръси, саванни дяволи, нощни убийци, около двайсет вида тревопасни и голямо разнообразие от птици. Няма да видиш огромните стада, които преди са скитали в саваната. Пък и тази земя никога не е изхранвала такова изобилие. Ще видиш малко дигита, които са живели така, както когато твоят приятел Хардуик е дошъл за пръв път на Пепони.
— Звучи интересно — признах.
— Така е. Дори ще ти осигуря придружител.
— Някой от твоите хора ли?
— Ти си ценен човек, Матю — отвърна с усмивка Мастерсън. — Трябва добре да се погрижа за теб.
— И защо съм толкова ценен за теб?
— Казах ти и преди. Искам да прекарам остатъка от живота си тук, но никога не знаеш какво може да направи някой нов диктатор. Ти си застрахователната ми полица.
Помислих над предложението му. Исках да видя резервата, практически недокоснат през годините, и да имам човек от службата за сигурност с мен като шофьор и преводач беше предимство, а не спънка.
— А ще ми бъде ли разрешено да посетя и другите резервати? — попитах накрая.
— Разбира се — отвърна Мастерсън. — Просто искам да видиш един от малкото ни добри резервати… Знаеш ли, Матю, имам чувството, че ще станем добри приятели.
— О?
Той се усмихна.
— Мога да отворя много врати за моите приятели — продължи той.
— Чии врати? — попитах многозначително.
— Вероятно мога да ти уредя интервю с Тонка.
— Диктаторите не говорят с печата.
— Този ще говори — ако му обясня, че ще е добре за имиджа му — каза уверено Мастерсън.
— И защо ще те послуша?
— Казах ти и преди, Матю: аз съм единственият член на правителството, който не ламти за поста му, така че съм и единственият, на когото има доверие… Да, мисля, че ще мога да го уредя — при условие, че прегледам това, което напишеш.
— Защо ти пука? — попитах го. — Добрите служители от сигурността са търсени навсякъде из галактиката. Сигурно можеш да получиш предложение за работа и без да се появяваш в книгата ми.
— Получавам предложения за работа всеки месец.
— Тогава?
— Матю, имам намерение да прекарам остатъка от живота си на Пепони. Но ако ми се наложи да си тръгна твърде бързо, искам да знам, че имам избор къде да отида. — Той ме изгледа. — Ще зависи не само от това, как аз съм представен в книгата, но и какво си написал за правителството на Тонка.
— И към двамата ще се отнеса честно — обещах.
— Добре. Това е всичко, което искам.
Бях чувал тези думи на много други светове преди, но нямаше смисъл да споря коя представа за честност ще надделее.
Накрая Мастерсън се изправи, заобиколи бюрото и ме изпрати до вратата.
— Моят човек ще дойде в „Роял“ утре сутринта. Междувременно си помисли какво би значело едно интервю с Тонка за твоята книга.
— Ще си помисля — отвърнах уклончиво.
— Знаех, че ще станем приятели — повтори той, докато излизах през вратата.
— Пристигнахме — каза придружителят ми и спря пред грубовато направена вила, заобиколена от дузина пластмасови куполи.
Излязох от колата и внезапно усетих колко горещо е навън. Няколко хищни птици бяха накацали по покрива на вилата, неподвижни под палещото слънце, служителите се движеха като в забавен кадър през ресторанта на открито и бара. Разкривени бодливи пустинни дървета хвърляха сянка върху постройката и куполите, а твърдата като камък земя бе покрита с редки туфи остра трева. На около петдесет метра от бара имаше водоем, бях изненадан, че водата не се е изпарила. Множество малки пъстроцветни птици стояха в плиткото, не пиеха, не търсеха риба — останах с впечатление, че просто се мъчат да си разхладят краката. На хоризонта едва се забелязваше планинска верига.
На паркинга бяха спрели три коли. Върху едната имаше емблема на Фонда за див живот на Републиката, предположих, че принадлежи на някакъв еколог. Втората — покрита с прах, ръждясала и с липсващо задно стъкло, носеше знака на компанията „Ваканции сред дивия живот“. Третата, явно виждала и по-добри дни, изглежда беше на почиващо семейство, защото забелязах множество играчки, пръснати по седалките.
Моят придружител на име Стан Гарднър, както повечето хора сега на Пепони, бе дошъл да се бие с калакалите и след това решил да остане. Станал професионален ловец след края на Кризата, но ловът на животни не му давал същата тръпка, както преследването на съзнателни същества. Когато Буко Пепон забранил лова на цялата планета, той се превърнал в най-опасния и мразен горски стражар на Големия източен континент. Разчитал следи и преследвал бракониери с по-голямо умение, отколкото самите те се справяли с животните. Мастерсън го забелязал преди пет години и той веднага използвал шанса да се присъедини към службата за сигурност.
Беше неизменно учтив с мен, а познанията му за земята и животните бяха толкова пълни, колкото може да се очаква от човек с неговото минало. Усещах обаче, че не е твърде възхитен от сегашната си задача и очаква с нетърпение да се върне към по-вълнуващата перспектива за лов на държавни врагове. Разказа ми някои от старите си ловни приключения, докато карахме към резервата, и призна, че любимото му занимание било да ходи в пустошта след гръмотръси, ранени от неговите клиенти. Спомних си пълното отвращение на Хардуик към тази страна на лова, особено когато животното е гръмотръс. В края на краищата заключих, че разликата между двамата е — Хардуик е ловувал за пари, а Гарднър за удоволствие, но беше по-лесно да разбера Хардуик.
Може би единственото друго нещо, което доставяше на Гарднър такова удоволствие, каквото преследването на животно със сериозната възможност да бъде убит, беше да гледа птиците. Винаги носеше бинокъл със себе си, както и няколко наръчника за птиците, и от момента, в който минахме Балимора, той започна да ми показва и обяснява различните видове. Не можеше ли да познае някоя, спирахме колата, докато не намереше подобна в наръчника. После педантично отбелязваше часа, датата и мястото, където я беше видял.
Когато най-накрая стигнахме Керинджера, дори не си направих труда да вляза в моя купол, а отидох направо в бара и си поръчах студена бира. Огледах се да видя дали Гарднър би искал, но той говореше разгорещено с един местен жител, собственик на малкия магазин за сувенири. Когато след малко дойде при мен на сенчестата маса, ми обясни, че е разпитвал къде се намира дивечът по това време на годината, тъй като не бил идвал в този резерват от смъртта на Пепон.
Беше прекалено горещо, затова решихме да изчакаме слънцето да се спусне по-ниско, преди да
