Анди Ремик
Спирала
Във войната за мир… те разполагаха с върховното оръжие
Благодаря на Джейк Кроули за неговото другарство, за приключенията с велосипедите и за неоценимата му помощ с непрекъснатото четене на черновите; на агента ми Дороти Лъмли за вярата и доброжелателството й още от самото начало; на Саймън Кавана за неговата проницателност, стремежа му към съвършенство и за това, че работи с мен като вол, дори когато се мусех. Благодаря и на жена си Соня за подкрепата и разбирането й през всичките тези години. Дължа ви много бири, приятели!
Изказвам и личната си благодарност на Джъстин Съливън от Ню Модел Арми, Зак Тел от Клоуфингър и Дерек У. Дик (Фиш) за позволението им да цитирам техни стихове в този роман. Страшно съм ви признателен за това.
Пролог
Редукция
Ударна група 14: Боливия
Старата къща бе кацнала върху назъбените рамене на скалата. Част от мазилката бе паднала сред гъстия храсталак далеч долу и се виждаше якият каменен градеж под нея — пусти отвори като беззъба усмивка на стар брадат контрабандист на оръжие, като пиянската целувка на наквасена с уиски бразилска курва. Четириетажната постройка бе почти изцяло погълната от джунглата — натруфената испанска барокова крепост бе смазвана и съсипвана от векове от тропическите стихии, заели се постепенно да съблекат хоросановата украса.
Нещо — някаква
Фигурата излезе от сенките и продължи безшумно по настилката. Спря и се заслуша — неподвижен като статуя силует на фона на нощното небе, — после отново се плъзна в мрака и изчезна — дух, мъгла, сив кошмар.
Дълбока потискаща тишина изпълваше коридора. В единия му край се мъдреше покрита с нитове стоманена врата — единственият вход към защитената светая светих.
Двамата едри брадати стражи със силен тен и мазни провиснали коси седяха до нея, въоръжени с 9- милиметрови глокове и преметнати през раменете АК–47, и играеха карти на грубо скована маса на светлината на фенер. Бруталните им черти донякъде се смекчаваха от кехлибареното сияние. Бутилката водка бе единственото им средство за спасяване от отегчението на службата.
От другия край на затъмнения коридор се дочу слаб шум и кръвясалите погледи на двамата се срещнаха над мръсната бутилка. По-едрият махна олигавената свита на ръка цигара от устните си и я пусна в препълнената срязана кутия от бира, играеща ролята на пепелник.
— Твой ред е, hombre.
Другият поклати глава.
— Сигурно пак е някоя шибана маймуна. Непрекъснато се катерят и търсят храна.
— Не и тук. Не им понася климатът. Или пък куршумите. Хайде, мръсен впиянчен mestizo, иди да видиш какво става. — Едрият се ухили и се видяха криви, потъмнели от кафе зъби. — Спокойно, в безопасност сме. Ако някой е успял да стигне дотук, отдавна да е задействал алармите. Освен това вътре са специалните пичове със самия hombre — с подигравателна усмивка добави той. — Няма от какво да се страхуваме.
Другият изруга, стана, провери пистолета и автомата си и свали предпазителите.
— Обичам да стрелям по шибаните маймуни — измърмори той и се разтвори в тъмнината отвъд благодатния периметър на фенера, взрял се в мрака с кръвясалите си очи.
Другият боливиец размеси картите с вещината на стар напечен пазач. Погледът му се плъзна вляво към дигиталния дисплей на стената — пластмасовата рамка и светлинните индикатори изглеждаха необичайно върху опушената мазилка. Показателите не отчитаха нищо. Никакви натрапници. Никакви причини за тревога. Въпреки това всичките тези електроники го караха да изпитва безпокойство. Беше обучен да борави с традиционните средства — пушки, пистолети и куршуми. Нямаше вяра на така наречените високотехнологични джаджи…
Разнесе се далечен звук. Едва различим. Като…
Съскане.
Мъжът се намръщи, сбърчи вежди и погледът му се премести от дисплея към сумрака на коридора.
— Калцон, какво става, мой човек?
Думите му отекнаха самотно, в рязък контраст с далечното приглушено жужене на насекомите навън.
Мъжът стана и възможно най-тихо остави глока си на масата. Превключи АК-то на автоматична стрелба и тръгна с военна прецизност, издаваща сериозен опит в областта на насилието. Трезвостта и професионализмът ясно изпъкнаха зад мърлявия му вид — пристъпваше бавно, прилепен към стената, с изострени до последно от притока на адреналин сетива. Стигна края на коридора и предпазливо надзърна надясно; дулото на автомата описа въображаемата дъга на стрелба. През полуотворената врата към вътрешния двор се процеждаха слаби лунни лъчи, успели да пробият облаците и да осветят верандата. От Калцон нямаше и следа.
Обърна се… и нещо изби земята изпод него и го захвърли към стената. От челото му щръкна стрела от черна стомана. Автоматът оглушително изтрака на плочките на пода. По брадичката му потече кръв и съсипа евтината хавайка. Отворените му безжизнени очи бяха вперени в тавана, левият му крак потрепери, от отпуснатата му уста се проточи дълга струйка слюнка и кръв и започна да образува бавно растяща лепкава локвичка на пода.
Ударна група 14 — елитна бойна част, изключително опитна и смъртно ефективна в изпълнените с насилие светове — близнаци на защитата и унищожението. Това трябваше да е лесна работа. Охрана — тесни помещения, киснене в очакване на някой от многото първокласни аналитици да дойде и да провери документите, донесени —
Бора — кубинец по рождение, по-късно жител на Лос Анжелис, САЩ, преди това замесен в някои мътни дела в Южна Руб ал’Хали. Професията му бе уникална. В единия ъгъл на укрепената спалня имаше пилотски куфар, в който се намираха средствата, с които си изкарваше хляба. Бе от най-фина кожа и ръчно изработен според точните му индивидуални изисквания; и имаше едно-единствено предназначение — контрабандата. Товарът сега бяха кодирани метални документи. Той знаеше, че Спиралата ще плати добра сума, за да се докопа до тях.
Скритото помещение в тази затънтена крепост беше доста добре замислено преди всичко и най-вече за безопасността на намиращите се в него хора. Двата прозореца бяха закрити с първокласна стомана — доста необичаен и изключително скъп материал за тази част на света. Стените бяха каменни, дебели над половин метър, подът и таванът бяха от масивен бетон, а вратата бе изработена от тежка стомана в стоманена рамка и снабдена с цифрови ключалки.
Обитателят на всичко това очевидно бе параноик.
Саша Бора лежеше по гръб и хъркаше, копринената възглавница под дългата му мазна черна коса бе подгизнала от пот. Чаршафите бяха изритани настрана заради ужасната жега в джунглата. В ъгъла на помещението тихо бръмчеше климатик, но бронираната му кутия го правеше болезнено неефективен.
Чу се изщракване. Очите на Саша моментално се отвориха; капките пот по миглите му блеснаха като мъниста.
Остана известно време втренчен в тавана; дишаше равномерно. След това огледа стаята, доволен, че доскоро преследващото го сърцебиене е изчезнало. Отвън седяха двамата най-доверени телохранители, а в стаята имаше трима членове на Ударна група 14 — чакаха експерта — аналитик на Спиралата и парите, които щеше да донесе. Той се отпусна още повече, докато ги наблюдаваше — те бяха сред най-опитните
