хлъзгаво като черно стъкло, проснало се чак до хоризонта. Той погледна към рампата в края, която сякаш се спускаше в нищото.
Не беше далеч.
Но не далеч винаги е
И сега какво? Спринт или чакане?
Закатери се, после клекна на платформата; иглите на дъжда се впиваха в него, вятърът виеше сред хаоса на мислите му, проникваше през плътната военна униформа и го дращеше с ледените си пръсти. Очите му проследяваха всеки контур, който можеше да се види на слабата светлина. Огледа всяка възможна позиция за стрелба. Опита се да реши къде е най-добре да организира засада…
Ако можеше да се промъкне до левия борд на платформата, каютата на Владимир нямаше да е далеч: само няколко стъпки, и — дано! — шибанякът щеше да е там, да го чака, готов да се втурне към спасителните катери… Скот кимна. Цялото му същество жадуваше за поредната доза никотин.
Инстинктът, не друго, го накара да замръзне.
Ето го. Най-ужасния му кошмар.
Студен метал, притиснат в тила му.
— Не — прошепна той.
Понечи да се обърне, но предупредителното смушкване го спря. Той бавно приклекна и остави автомата на палубата.
— Мърдай.
Закрачи… всичко пред него беше размазано. Осъзна, че плаче. Не от страх — вече нямаше място за страх, а от чисто безсилие и отчаяние. От всички шибани начини да го сгащят, от всичките шибани начини да умре…
Изпращяването отекна глухо сред виещия вятър.
Една отпусната фигура се прекатури през парапета и изчезна в кипящата черна вода.
Две бакърени очи студено наблюдаваха падането й.
Миг по-късно некса го нямаше.
Ударна група S–4 — снайперистки взвод, Австралия
От стоманеносивите облаци над Харбър Бей в Сидни се изсипа същински потоп. Ручейчета се спускаха по покрития с белези от куршуми и шрапнели мост над залива и изчезваха в бездната отдолу, светлините на далечните сгради едва примигваха в мрака. Едната половина на Операта блещукаше като призрак и изглеждаше почти като от сребро през носения от вятъра дъжд, сякаш предизвикваше природните стихии. Но рухналата част, подложена неотдавна на бомбена атака, бе открита за бурята. Операта бе ранена, разкъсана, изоставена. За австралийците тя се бе превърнала в символ, че техният свят окончателно е полудял.
Рекс клечеше — дъждът яростно шибаше импрегнираната му пелерина — и слушаше радиото. Хвърли поглед към ЕКуба си. Примигваха сини цифри.
— Потеглиха — обади се глас в ухото му.
Рекс провери пълнителя на снайпера си, надигна се и погледна от върха на предния сегмент на Операта. Мостът едва се виждаше в сумрака на бурята; цялото пристанище се простираше пред него като великолепно произведение на пейзажист. Излезе горе и запази равновесие на поцинкованата пътека. Тук, под вилнеещия вятър и дъжд, се чувстваше като владетел на света. Чувстваше се
Мостът се виждаше ясно като в слънчев ден, окъпан в нежни виолетови тонове; той увеличи изображението и вече можеше да различи всяко ручейче по стоманените секции, всяка дупка от куршум и белег от шрапнел. След това намали увеличението и се огледа наляво и надясно в търсене на бусовете — знаеше, че идват.
— Добре ли си, Рекс? — разнесе се зноен глас в ухото му.
— Разбира се, сладурче — тихо отвърна той и си представи прекрасните мигли на Амбър, как пърхат към него зад мерника на собственото й оръжие. Премести тежестта си и погледна към далечния небостъргач и позицията, на която знаеше, че е Амбър. Тя му махна и той й отвърна. — Скоуп готов ли е?
Скоуп изсумтя по комуникационния канал. Не беше от приказливите и според него коментарът на Рекс очевидно не заслужаваше внимание.
Рекс отново насочи снайпера си към моста, към върха на огромната му дъга. Различи Скоуп — целия в черно, готов за действие. Беше заел най-опасната позиция от тримата и макар да се бе закрепил абсолютно надеждно, Рекс неволно потръпна. На пък в края на краищата Скоуп си беше щур за връзване. Разправяха, че не е с всичкия си, и сега Рекс реши, че вероятно наистина е така.
— Почваме играта.
Думите бяха на някой от войниците от австралийските специални части за борба с тероризма, които се бяха разположили долу под командването на един огромен морски пехотинец, казваше се Калъм, и чакаха да дойде техният ред. Те наблюдаваха заподозрените коли от земята. Ударната група на Спиралата имаше ролята на снайперистка поддръжка.
— Два автомобила — черни фордове, шестима пътници. Пристигане след четири минути. Край.
Рекс зачака.
Не че имаше какво друго да прави…
Амбър провери екипировката си за десети път — оръжие, мерник, интеграцията на ЕКуба, бронежилетката, косата, ноктите…
— Шибан дъжд — промърмори тя и се поразмърда, за да освободи напрежението в прасците си. Белязаният от куршуми порутен парапет бе нисък, но не чак толкова, и това означаваше възможно най- неудобната поза. След час киснене схващането на мускулите бе неизбежно. Огледа района през мерника; слушаше по комуникационния канал войниците долу — те следяха заподозрените бусове.
Информацията бе дошла от изключително надежден източник — бивш агент на КГБ, преквалифицирал се в търговец на оръжие, който трябваше да бъде съден за редица престъпления. Беше им дал тонове информация за активността на различни терористични групировки — и това бе разбираемо, като се имаше предвид, че бе един от основните доставчици на оръжие за Близкия изток и Южна Америка. Засега всичко вървеше по вода и австралийското правителство имаше големи надежди за успех на тази операция. Шестима египетски терористи щяха да взривят Харбър Бридж. Разполагаха с планове на моста и знаеха къде точно да поставят зарядите.
— Шибани терористи — изсумтя Амбър и отново огледа района.
Бусове нямаше.
Всъщност май нямаше и войници долу.
— GF 10 до 30, обадете се. Край.
Никакъв отговор.
— GF 10 до 30, обадете се. Край!
Отново нищо.
— Чуваш ли ме, Рекс?
— Да.
— Виждаш ли нещо?
— Нищичко.
— Нещо не е наред — разнесе се съскащ шепот — рядко чуваният глас на Скоуп. Амбър и Рекс усетиха как в сърцата им пролазва мраз. А същевременно по Канал J още се чуваше проследяването —
Амбър отново огледа района. До нея нещо се раздвижи — просто струите дъжд — и още преди да усети
