— Не се и съмнявах. Във флотата ли сте бил?
— Не. В цирк.
— Толкова по-добре. — Равик подаде едната чаша на жената. — Хайде, пийнете. Това е най-доброто в случая. Или искате кафе?
— Не.
— Изпийте го на един дъх.
Жената кимна и изпи чашата. Равик я наблюдаваше. Тя имаше безцветно, почти безизразно лице. Устните бяха сочни, но бледи, очертанията им — зацапани. Само косите бяха много хубави — лъскави и естествено руси. На главата имаше барета, а под шлифера беше облечена с тъмносин, копринен костюм. Бе ушит от добър шивач, но зеленият камък на пръстена й беше твърде голям, за да е истински.
— Искате ли още една чашка? — попита Равик. Тя кимна.
Той даде знак на келнера.
— Още два калвадоса, но в по-големи чаши.
— В по-големи чаши ли? И по-пълни?
— Да.
— Значи, два двойни калвадоса.
— Отгатнахте.
Равик реши да изпие бързо чашата и да си отиде. Беше отегчен и безкрайно уморен. Обикновено беше много търпелив в такива случаи; имаше зад себе си повече от четиридесет години бурен живот. Но подобно положение му беше много добре познато. Отдавна живееше в Париж и не можеше да спи добре — а в такъв случай човек вижда много неща.
Келнерът донесе чашите. Равик взе парливата и приятна ябълкова ракия и я постави внимателно пред жената.
— Изпийте и тази. Не помага много, но стопля. А каквото и да ви се е случило, не го взимайте много присърце. Нищо не е вечно на този свят.
Жената го погледна, без да пие.
— Така е — каза Равик. — Особено нощем. Нощта преувеличава всичко.
Жената продължаваше да го гледа. Най-после каза:
— Няма нужда да ме утешавате.
— Толкова по-добре.
Равик се огледа за келнера. Дотегнало му бе. Познаваше тоя тип жени. „Трябва да е рускиня — помисли си. — Няма сили името си да каже, а се перчи.“ — Рускиня ли сте? — запита той.
— Не.
Равик плати и стана да се сбогува. В същия миг стана и жената. Тя стори това мълчаливо и съвсем естествено. Равик я погледна неуверено. „Добре — помисли той, — може да се разделим и яавън.“ Започнало бе да вали. Равик се спря пред вратата.
— В каква посока сте? — запита той, решен да тръгне в обратната.
— Не зная. Все едно накъде.
— Но къде живеете?
Жената направи бързо движение.
— Не мога да отида там! Не, не мога! Само там не!
Очите й се изпълниха внезапно с безумен страх. „Скарала се е — помисли Равик — и е избягала. До утре на обед ще размисли и ще се върне.“
— Нямате ли някои познати, при които бихте могли да отидете? Бихте могли да им телефонирате от бистрото.
— Не, нямам никого.
— Но трябва да отидете някъде. Нямате ли пари за хотел?
— Имам.
— Идете в хотел тогава. Има много в страничните улици.
Жената не отговори.
— Трябва да отидете някъде — каза нетърпеливо Равик. — Не може да останете на улицата в този дъжд.
Жената се загърна по-грижливо в шлифера си.
— Имате право — каза тя, като че бе взела внезапно решение. — Имате право. Благодаря. Не се безпокойте повече за мене. Ще намеря къде да отида. Благодаря. — Тя прихвана с една ръка яката на шлифера си. — Благодаря ви за всичко.
Вдигна към Равик измъчения си поглед и направи безуспешен опит да се усмихне. След това тръгна в мъглата и дъжда без колебание, с безшумни стъпки.
Равик остана за миг неподвижен. „По дяволите“ — промърмори учудено и нерешително. Не разбра как се случи, нито защо — дали поради отчаяната усмивка или погледа, или пустата улица, или нощта, — но почувства, че не може да изостави тая жена, заприличала му там в мъглата на загубено дете.
Той я последва. И каза намусено:
— Елате с мен. Ще ви намеря място.
Стигнаха до „Етоал“. Площадът се разстилаше пред тях огромен и безкраен във влажната сивота. Мъглата стана още по-гъста, така че изхождащите от площада улици не се виждаха вече. Пред тях беше само просторният площад с пръснатите замъглени слънца на уличните лампи и монументалната каменна арка, която се извисяваше в мъглата, като че поддържаше мрачното небе и закриляше слабата самотна искрица на гроба на Незнайния воин, наподобяващ в нощната самота последния гроб на човечеството.
Пресякоха площада. Равик вървеше бързо. Беше толкова уморен, че не можеше да мисли. Зад себе си чуваше тихите стъпки на жената, която го следваше мълчаливо с наведена глава, мушнала ръце в джобовете — слабо, чуждо пламъче живот; и изведнъж, в нощната самота на площада той я почувства страшно близка, при все че не знаеше нищо за нея, а може би именно поради това. Тя му беше чужда, също така чужда, както се чувстваше той навред; това именно ги сближаваше някак странно, много повече от всякакви приказки или от убийствената сивота на времето.
Равик живееше в малък хотел в една странична улица отвъд авеню Ваграм, зад площад „Де Тери“. Хотелът беше съвсем порутен. Единственото ново бе надписът: Хотел „Интернационал“.
Той позвъни.
— Има ли свободна стая? — попита той момчето, което им отвори.
Момчето го погледна сънливо и промърмори:
— Портиерът не е тук.
— Виждам. Питам те, има ли свободна стая?
Момчето вдигна безпомощно рамене. То видя, че Равик е с жена; но не можеше да разбере защо иска друга стая. Доколкото му беше известно, жени не се водеха, за да ги настанява човек в друга стая.
— Госпожата е заспала. Ще ме изхвърли, ако я събудя — каза то, като се потърка с крак.
— Добре. Тогава ще видим сами.
Равик даде бакшиш на момчето, взе ключа си и тръгна към горния етаж, последван от жената. Преди да отключи своята врата, той погледна съседната. Пред нея нямаше обувки. Почука два пъти. Никакъв отговор. След това натисна полека дръжката на вратата. Стаята беше заключена.
— Вчера бе още свободна — промълви той. — Ще опитаме от другата страна. Хазайката трябва да я е заключила, за да не избягат дървениците.
Той отключи стаята си.
— Седнете за минута — каза Равик, като й посочи червения диван. — Ей сега ще се върна.
След това отвори балконската врата, излезе на тесен железен балкон, прескочи през парапета в съседния и се опита да отвори вратата. Тя също беше затворена. Той се върна разочарован.
— Безполезно е. Не мога да ви намеря друга стая тук.
Жената седеше на края на дивана.
— Мога ли да поседя още малко?
Равик я погледна отблизо. Лицето и беше смазано от умора. Изглеждаше неспособна да стане
