живот, който заслужава да се сграбчи и изживее. Денем — работа, вечер — умора, ядене, жена и дълбок сън без сънища.
— Един ликьор — каза той.
Умиращата девойка имаше на десния си глезен евтина верижка, имитация злато — една от тия щуротии, които човек прави само ако е млад, сантиментален и без вкус. Верижката с малка плочица и надпис: Toujours Charles [„Винаги Шарл“. — Б. р.], прикрепена така плътно за глезена, че да не може да се извади; верижка, разказваща за неделни дни, прекарани в горичките край Сена, за влюбена и невежа младост, за малкото бижутерийно магазинче в Ньойи, за септемврийските нощи в таванската стаичка, а след това за раздялата, очакването, страха — за Toujours Charles, който повече не се появява, за приятелката, която знае някакъв адрес, за акушерката, за масата, покрита с мушама, за разкъсващата болка и кръв, много кръв, за уплашеното лице на старицата, за ръцете, които я набутват набързо в таксито, за да се отърват от нея, за дните на страдание и криене. После за отвеждането в болницата, за последните сто франка, смачкани в горещата и влажна ръка… но вече твърде късно.
От радиото загърмя танго, някакъв глас гъгнеше безсмислени слова. Равик се улови, че си представя отново цялата операция. Преценяваше всяко свое движение. Няколко часа по-рано може би щеше да има все още надежда. Вебер го е търсил. Но го е нямало в хотела. И ето че девойката умря, защото той бе скитал по моста „Алма“. Вебер не можеше да прави такива операции. Глупава случайност. Кракът със златната верижка се бе отпуснал безжизнено. „Ела в лодката ми, луната грее“ — писукаше певецът.
Равик плати и излезе. Навън спря едно такси.
— Карайте в „Озирис“.
„Озирис“ беше голям публичен дом от средна категория с огромен бар в египетски стил.
— Затваряме вече — каза портиерът. — Няма никой.
— Никой ли?
— Само госпожа Роланд; дамите си отидоха.
— Добре.
Портиерът потупваше намусено с галоши по тротоара.
— Защо не задържите таксито? Друго по-късно трудно ще намерите. Вече затворихме.
— Казахте ми го вече. А такси сам ще си намеря.
Равик пъхна пакет цигари в горния джоб на портиера, мина през малката врата при гардероба и влезе направо в голямата зала. Барът беше празен, в него имаше както обикновено останки от дребнобуржоазни пиршества — локвички разлято вино, няколко обърната стола, фасове по пода, мирис на тютюн, сладникав парфюм и човешка плът.
— Роланд! — повика Равик.
Тя бе застанала пред маса, на която беше натрупано розово копринено бельо.
— Ти ли си, Равик? — каза тя без изненада. — Късно е. Какво искаш: момиче или нещо за пиене. А може би двете?
— Водка. От полската.
Роланд донесе бутилка и чаша.
— Налей си сам. Аз трябва да подредя и опиша прането. Колата на пералнята ще пристигне всеки миг. А ако не си записвам всичко, тия разбойници ще ме оберат. Нали ги знаеш шофьорите? Трябват им подаръци за момичетата.
Равик кимна.
— Пусни радиото, Роланд. По-силно!
Роланд пусна радиото. Звукът на барабани и духови инструменти загърмя като буря в огромната празна зала.
— Много ли ти е силно, Равик?
— Не.
Много силно ли? Какво беше много силно? Само тишината. Тишината, в която човек чувства, че ще се пръсне… като в безвъздушно пространство.
— Готово. — Роланд дойде на масата при Равик. Имаше набито тяло, открито лице и спокойни черни очи. Черната пуританска рокля, която носеше, издаваше, че е управителка, и я отличаваше от почти голите проститутки.
— Изпий нещо с мене, Роланд.
— Добре.
Равик донесе една чаша от бара и започна да налива. Роланд бутна бутилката, когато чашата се напълни до половината.
— Стига! Не ми се пие.
— Полупразните чаши са нещо отвратително. Не я изпивай, ако не искаш.
— Защо? Това е цяло разсипничество.
Равик вдигна глава. Видя умното, добродушно лице и се усмихна.
— Разсипничество! Вечният страх на французите. Защо да пестиш, когато животът не ти спестява нищо?
— Да, но тук става дума за търговия, а това е съвсем друго.
— Да пием тогава по този повод — изсмя се Равик. — Какво би било светът без търговския морал? Тълпа престъпници, идеалисти и безделници.
— Трябва ти момиче — каза Роланд. — Мога да се обадя на Кики. Тя е чудесна. На двадесет и една година.
— Така! Пак на двадесет и една година! Днес нищо не ми трябва — Равик наля отново чашата си. — За какво мислиш всъщност, Роланд, преди да заспиш?
— Обикновено за нищо. Много съм уморена.
— А когато не си уморена?
— За Тур.
— Защо?
— Една моя леля има там къща с магазин. Аз имам двойна ипотека върху нея. Когато леля ми умре — тя е седемдесет и шест годишна, — ще наследя къщата. Тогава ще отворя кафене. Светли тапети с цветя, оркестър от трима души — пиано, цигулка и чело, а в дъното — бар. Малък и изискан. Къщата е в хубав квартал. Предполагам, че ще мога да я обзаведа за десет хиляди и петстотин франка, дори завеси и лампи ще мога да купя. Ще си заделя пет хиляди франка за на първо време. А, разбира се, от първия и втория етаж ще получавам и наем. За това мисля.
— От Тур ли си?
— Да. Но никой не знае какво правя, откакто съм го напуснала. Ако работата тръгне, кой ще се интересува от миналото ми? Парите оправят всичко.
— Не всичко, но много неща.
Равик почувства, че очите му натежават и езикът почва да се движи по-бавно.
— Мисля, че ми стига вече — каза той и извади няколко банкноти от джоба си. — Ще се омъжиш ли в Тур, Роланд?
— Не веднага. Но след няколко години. Имам приятел там.
— Ходиш ли някога при него?
— Рядко. Той ми пише от време на време. На друг адрес, разбира се. Женен е, но жена му е в болницата. Туберкулоза. Няма да изкара повече от една-две години, както казват докторите. Тогава ще се освободи.
— Бог да те благослови, Роланд — каза Равик, като стана. — Имаш здрав разум.
Тя му се усмихна чистосърдечно. Смяташе, че той е прав. По светлото й лице нямаше ни следа от умора. Беше свежа, сякаш току-що бе станала от сън. Тя знаеше какво иска. Животът нямаше тайни за нея.
Навън беше ясен ден. Дъждът бе спрял. Писоарите се издигаха като буйни кули по уличните ъгли. Портиерът бе изчезнал, нощта се бе изпарила, денят бе настъпил и тълпа от бързащи хора се трупаше пред входовете на подземната железница като пред пропаст, в която щеше да се хвърли, принасяйки се в жертва на някакво тъмно божество.
