— Знаете ли къде може да са парите? В костюма ли? Или изобщо нямаше пари?
— Парите бяха в портфейла.
— Къде е той?
— Под… — Жената се поколеба. — Той го държеше обикновено под възглавницата си.
Равик стана. Вдигна внимателно възглавницата, на която лежеше главата на мъртвеца, и извади черен кожен портфейл. След това го подаде на жената:
— Вземете парите и всичко ценно за вас. Бързо!
Няма време за сантименталности. Вие трябва да живеете. За какао друго са парите? Да мухлясват в полицията ли?
Той погледна за миг през прозореца. Един шофьор на камион се караше на зарзаватчия с каручка, теглена от два коня. Ругаеше го с цялото си превъзходство, получено от тежкия мотор. Равик се обърна пак.
— Свършихте ли?
— Да.
— Дайте ми портфейла.
Той бутна портфейла под възглавницата. Забеляза, че бе много изтънял.
— Приберете всичко в чантата си — добави после. Тя послушно изпълни нареждането му. Равик взе сметката и я прегледа внимателно.
— Плащали ли сте нещо, откакто сте тук?
— Не знам. Струва ми се, да.
— Тази сметка е за две седмици. Плащал ли е… — Равик се поколеба. Стори му се странно да нарече мъртвеца господин Рашински. — Навреме ли са били плащани сметките?
— Да, винаги. Той често казваше, че в неговото положение е много важно да плаща навреме онова, което дължи.
— Този човек е мошеник. Имате ли понятие къде може да е последната сметка?
— Знам само, че той държеше всички книжа в малкия куфар.
На вратата се почука. Равик не можа да сдържи усмивката си. Един камериер донесе куфарите. Съдържателят влезе подир него.
— Това ли е всичко? — обърна се Равик към жената.
— Да.
— Разбира се, че е всичко — изръмжа съдържателят. — Какво очаквахте?
Равик взе един малък куфар.
— Имате ли ключ за него? Нямате ли? Къде може да са ключовете?
— В гардероба. В костюма му.
Равик отвори гардероба. Беше празен.
— Е-е? — обърна се той към съдържателя.
— Е-е? — извика съдържателят на камериера.
— Костюмът е отвън — смотолеви последният.
— Защо?
— За да го изчеткам и почистя.
— Той няма да трябва вече — каза Равик.
— Донеси го веднага, разбойнико! — изкрещя съдържателят.
Камериерът го погледна многозначително, намигна и излезе. Почти веднага се върна с костюма. Равик разтърси сакото, след това панталоните. Нещо иззвънтя. Той се поколеба за миг. Странно чувство — да претърсваш джобовете на покойник. Като че костюмът е умрял заедно с него. А костюмът си е само костюм.
Той извади ключовете и отвори куфара. Най-отгоре имаше платнена папка.
— Вътре ли е? — обърна се той към жената.
Тя кимна.
Равик намери веднага сметката. Беше изплатена. Той я показа на съдържателя.
— Надписали сте за цяла седмица.
— Така ли? — извика съдържателят. — Ами неприятностите, разправиите, тревогите? Това нищо ли е? Жлъчката пак ми се обади. И това ли не влиза в сметката. Вие сам казахте, че може да си загубя клиентите. Щетите са много по-големи от представената сметка. Ами леглото? Дезинфекцирането на стаята? Измърсеното бельо?
— Бельото е вписано вече в сметката. Както и вечеря за двадесет и пет франка, която уж е изял снощи. Ядохте ли нещо снощи? — обърна се той към жената.
— Не. Но не мога ли да платя всичко? Бих желала… да се свърши по-скоро.
„Да се свърши по-скоро — помисли Равик. — Познато чувство. След това — тишината и мъртвецът. Зловещото мълчание. Така е по-добре, макар и да е ужасно.“ Той взе от масата един молив и започна да пресмята. След това подаде сметката на съдържателя.
— Съгласен ли сте?
Той погледна последната цифра.
— Да не съм луд?
— Съгласен ля сте? — повтори Равик.
— Кой сте изобщо вие? И защо се месите?
— Брат съм й — каза Равик. — Съгласен ли сте?
— Плюс десет процента за прислугата и данъците. Иначе не.
— Добре. — Равик започна да събира. — Ще трябва да платите двеста деветдесет и два франка — обърна се той към жената.
Тя извади от чантата си три стофранкови банкноти и ги подаде на съдържателя, който ги взе и тръгна.
— Стаята да бъде освободена до шест часа. Иначе ще платите за още един ден.
— Осем франка ресто — каза Равик.
— Ами портиерът?
— Ние сами ще му платим, включително и бакшиша.
Съдържателят наброи сърдито осем франка на масата.
— Мръсни чужденци! — измърмори той на излизане.
— Честолюбието на някои френски съдържатели на хотели се изразява в омразата към чужденците, от които те живеят. — Равик забеляза камериера, който се навърташе около вратата, очаквайки бакшиш. — Ето на, вземи…
Той погледна най-напред банкнотата, след това каза:
— Благодаря, господине. — И си отиде.
— Сега остава да дойде и полицията; след това ще можем да го вдигнем — каза Равик и погледна жената. Тя седеше спокойно в ъгъла между куфарите, в бавно спускащия се мрак. — Човек става много важна личност, като умре; докато е жив, никой не се занимава с него. — Той погледна отново жената. — Не искате ли да слезете? Долу сигурно има някаква канцелария.
Тя поклати отрицателно глава.
— Аз ще сляза с вас. Един мой приятел, доктор Вебер, ще дойде да уреди въпроса с полицията. Можем да го почакаме долу.
— Не, бих желала да остана.
— Няма какво да правите тук. Защо искате да останете?
— Не знам. Той… няма да бъде още много време тук. А аз често… Той не беше щастлив с мене. Често ме нямаше. Сега искам да остана.
Тя говореше спокойно, без сантименталности.
— Няма да ви види сега — каза Равик.
— Все едно.
— Добре. Тогава ще пийнем нещо тук. Трябва да пийнете. — Равик не дочака отговора. Позвъни. Келнерът се яви необикновено бързо. — Донесете ни два големи коняка.
