— Ето ви нещо за сън. Ще го изпиете в чаша вода. Искате ли сега да го вземете?
— Не, по-късно.
— Добре. Аз си тръгвам. Ще намина да ви видя тия дни. Постарайте се да заспите, колкото може по- скоро. Ето ви адресът на погребалното бюро, ако ви потрябва. Но не отивайте там. Мислете за себе си. Аз ще дойда пак. — Равик се поколеба за миг. След това запита: — Как се казвате?
— Маду. Жоан Маду.
— Жоан Маду. Добре. Ще го запомня. — Той знаеше, че няма да го запомни и няма да дойде пак. И именно защото знаеше това, се стараеше да запази приличие. — По-добре ще е да го запиша — каза той, като извади бележник за рецепти от джоба си. — Запишете го сама, така е по-сигурно.
Тя взе бележника и записа името си. Той го погледна, откъсна листа, после го прибра в джоба на палтото си.
— А сега си легнете — каза той. — Утре всичко ще изглежда другояче. Може да звучи глупаво и изтъркано, но е така; на вас сега единствено ви трябва сън и време. Време, за да се съвземете. Знаете това, нали?
— Да, знам.
— Вземете таблетките и хубаво се наспете.
— Да, благодаря ви. Благодаря ви за всичко. Не знам какво бих правила без вас. Наистина не зная.
Тя подаде ръка. Беше хладна, но стискаше здраво. „Добре — помисли той. — В това ръкостискане има вече известна решителност.“
Равик излезе на улицата. Лъхна го влажен, приятен вятър. Автомобили, хора, няколко подранили проститутки по ъглите, бирарии, бистра, миризма на тютюн, алкохол и бензин — този забързан, променлив живот. Той погледна към фасадата на хотела. Няколко осветени прозорци. Зад един от тях седеше жената, загледана право пред себе си. Той извади от джоба си бележката с името й, скъса я и я хвърли. Забрава.
Каква дума. Изпълнена с ужас, утеха и видения! Кой може да живее, без да забравя? Но и колко можеш да забравиш? Пепелта на спомените, разяждаща сърцето. И човек става свободен едва тогава, когато няма за какво да живее.
Той тръгна към площад „Етоал“. Площадът беше препълнен. Зад Триумфалната арка имаше прожектори, които осветяваха гроба на Незнайния воин. Огромно синьо-бяло-червено знаме се развяваше над него. Празнуваха двадесетата годишнина на примирието от 1918 година. Небето беше облачно. Прожекторите очертаваха смътно и неясно върху движещите се облаци контурите на знамето и, сякаш разкъсано, то бавно потъваше във все по-сгъстяващия се мрак. Някъде свиреше военна музика. Глухият й звук долиташе отдалеко. Не се чуваха песни. Тълпата мълчеше.
— Примирие! — каза една старица до Равик. — В последната война загубих мъжа си. Сега идва ред на сина ми. Примирие! Кой знае какво още ни чака…
4
Болничният лист над леглото беше нов и чист. Записано беше само името. Люсиен Мартине. Бют- Шомон. Улица „Клавел.“
Девойката лежеше посърнала. Беше оперирана предната нощ. Равик прислуша внимателно сърцето. След това се изправи.
— По-добре е — каза той. — Преливането на кръв направи чудеса. Ако изкара още един ден, ще бъде спасена.
— Добре — каза Вебер. — Поздравявам ви. Не изглеждаше, че ще оживее. С пулс сто и четиридесет и кръвно налягане осемдесет, с кофеин и корамин — беше съвсем близо до смъртта.
— Няма какво да ме поздравявате — каза Равик, като вдигна рамене, — просто е дошла по-навреме от другата, от онази със златната верижка на крака. И нищо повече.
Той зави девойката.
— Това е вторият случай за една седмица. Ако продължава така, ще имате болница за злополучни аборти от Бют-Шомон. Нали и първата беше от там?.
— Да — кимна Вебер. — И пак от улица „Клавел“. Трябва да са се познавали и са отишли при същата акушерка. Тя дойде по същото време привечер, както и другата. Добре, че можах да ви намеря в хотела. Страхувах се, че няма да сте там.
Равик го погледна.
— Който живее в хотел, не се намира там вечер, Вебер. Хотелските стаи не са особено уютни през ноември.
— Представям си. Защо живеете тогава в хотел?
— Защото животът там е удобен и безличен. Човек е едновременно и сам, и не.
— Това ли желаете?
— Да.
— Същото бихте могли да постигнете и по друг начин. Като си наемете малък апартамент например.
— Възможно е. — Равик се наведе отново над девойката.
— Не мислите ли и вие така, Йожени? — попита Вебер.
Сестрата вдигна глава и каза студено:
— Господин Равик никога няма да направи това.
— Доктор Равик, Йожени — поправи я Вебер. — Той е бил главен хирург на голяма болница в Германия. И е много по-ценен от мене.
— Тук… — започна сестрата и намести очилата си.
— Добре, добре — прекъсна я Вебер. — Знаем какво ще кажете. Тук не признават чужди дипломи. Голяма глупост. Но откъде сте толкова уверена, че той няма да си наеме апартамент?
— Господин Равик е загубен човек. Той няма никога да си създаде свой дом.
— Какво? — учуди се Вебер. — Какво казахте?
— За господин Равик няма нищо свято. Това е причината.
— Браво — каза Равик откъм леглото на девойката.
— И това не бяхме чували — добави Вебер, като погледна втренчено Йожени.
— Попитайте го сам, доктор Вебер!
Равик стана.
— Отгатнахте, Йожени. Но когато за някого няма нищо свято, всичко започва да му става свято по един по-човешки начин. Той започва… да почита искрицата живот, която тупти дори в червея и го кара да търси светлината… Това обаче не е сравнение.
— Не можете да ме засегнете. Вие не вярвате в нищо — Йожени поправи енергично бялата престилка на гърдите си. — Аз, слава Богу, съм верующа.
Равик посегна към палтото си.
— Вярата лесно може да направи хората фанатици. Затова за всички религии е заплатено с толкова кръв. — Той се усмихна. — Търпимостта е дъщеря на съмнението, Йожени. Не сте ли вие въпреки цялата си вяра много по-нападателна, отколкото аз, изгубеният неверник.
— Чухте ли, Йожени? — изсмя се Вебер. — По-добре не отговаряйте. Само ще стане по-лошо.
— Моето достойнство на жена…
— Добре — прекъсна я Вебер. — Пазете си го; това е много хубаво. Трябва вече да тръгвам. Имам още малко работа в канцеларията. Елате, Равик. Довиждане, Йожени.
— Довиждане, доктор Вебер.
— Довиждане, сестра Йожени — каза Равик.
— Довиждане — отговори Йожени почти насила, и то едва след като доктор Вебер се обърна и я изгледа.
Канцеларията на Вебер беше запълнена с лека бяло-златиста мебел в стил ампир. По стената над писалището бяха окачени снимки от къщата и градината му. До стената имаше голям модерен лежащ стол. Вебер спеше на него, когато биваше принуден да нощува тук. Частната болница беше негова.
— Какво искате да пийнете, Равик? Коняк или дюбоне?
