— Тук ли?
— Да. Къде другаде?
— Добре, господине.
Келнерът донесе две чаши и една бутилка Курвоазие. Погледна към ъгъла, където леглото се белееше в полумрака, и запита:
— Да запаля ли лампата?
— Не. Но може да оставите бутилката.
Келнерът сложи подноса на масата и изчезна па най-бързия начин, поглеждайки отново към леглото. Равик наля коняк в чашите.
— Пийнете. Ще ви стане по-добре.
Той очакваше, че жената ще откаже и ще трябва да я увещава. Но тя изпи без колебание чашата.
— Има ли нещо друго ценно в неговите куфари?
— Не.
— Нещо, което бихте желали да задържите? Което може да ви бъде от полза? Защо не погледнете?
— Не. Знам, че в тях няма нищо.
— И в малкия куфар ли?
— Там има може би. Не знам какво държеше в него.
Равик взе куфара и го сложи на малката маса до прозореца. Няколко стъкълца, долни дрехи, няколко бележника, кутия с водни бои, четки, една книга, в едно отделение на платнената папка две банкноти, загънати в много фина хартия. Той ги извади и ги погледна на светлината.
— Ето сто долара — каза той. — Вземете ги. Може да прекарате известно време с тях. Ще сложим ваши вещи в този куфар. Би могъл да бъде и ваш.
— Благодаря ви — каза жената.
— Всичко това ви е може би противно, но трябва да се направи. То е от значение за вас. По този начин ще спечелите малко време.
— Не смятам, че е противно. Само че не бих могла да го сторя сама.
Равик напълни отново чашите.
— Изпийте я.
Тя изпи бавно своята чаша.
— Чувствате ли се по-добре? — запита той. Тя го погледна.
— Нито по-добре, нито по-зле. Никак. — Тъмнината я обгърна. Червените отражения на светлинните реклами пробягваха от време на време по лицето й ръцете й. — Не мога да мисля за нищо — каза тя, — докато той е тук.
Двама санитари разгънаха одеялото и сложиха носилката до леглото. След това вдигнаха трупа. Сториха това бързо и сръчно. Равик се бе изправил до жената, за да я задържи, ако припадне. Преди да покрият покойника, той се наведе и взе от нощната масичка малка дървена Мадона.
— Предполагам, че е ваша — каза той. — Не искате ли да я задържите?
— Не.
Той й подаде фигурката, но тя не я взе. Тогава отвори малкия куфар и я сложи вътре.
Санитарите покриха трупа с чаршаф. След това вдигнаха носилката. Вратата беше много тясна, а и коридорът навън не беше особено широк. Те се опитаха да минат с носилката, но не успяха. Тя се удари в стената.
— Трябва да го свалим — каза по-възрастният. — Не ще можем да направим завоя с него.
Той погледна Равик.
— Елате — обърна се Равик към жената. — Ще чакаме долу.
Тя поклати отрицателно глава.
— Добре — каза той на санитарите. — Направете каквото е необходимо.
Двамата мъже хванаха покойника за краката и за раменете и го оставиха на пода. Равик понечи да каже нещо, погледна жената — тя дори не трепна — и замълча. Санитарите изнесоха носилката. След това се върнаха в полумрака и изкараха мъртвеца в слабоосветения коридор. Равик ги последва. Трябваше да вдигнат носилката много високо, за могат да слязат по стълбите. Лицата им се подуха, зачервиха се и плувнаха в пот, а мъртвецът се поклащаше бавно над главите им.
Равик ги проследи с поглед, докато слязоха. След това се върна в стаята.
Жената бе застанала до прозореца и гледаше навън. Колата беше на улицата. Санитарите метнаха носилката в нея, както хлебарят мята хляб в пещта. След това скочиха на местата си. Моторът изрева така, сякаш някой бе извикал изпод земята, и колата сви бързо зад ъгъла.
Жената се обърна.
— Трябваше да си тръгнете по-рано — каза Равик. — Нужно ли беше да видите и това?
— Не можех. Не можех да напусна преди него. Не разбирате ли?
— Да. Разбирам. Елате да пийнете още една чаша.
— Не.
Вебер бе запалил лампата при идването на полицията и санитарите. След изнасянето на покойника стаята изглеждаше по-голяма. По-голяма и странно мъртва; сякаш мъртвецът бе излязъл, а в стаята бе останала само смъртта.
— Искате ли да останете в този хотел? Сигурно не?
— Не.
— Имате ли познати тук?
— Не, никого.
— Знаете ли някой хотел, в който можете да отидете?
— Не.
— Наблизо има малък хотел, подобен на този. Чист и почтен. Хотел „Милано“. Там ще намерим може би нещо за вас.
— Не мога ли да отида в хотела, където… във вашия хотел.
— В „Интернационал“ ли?
— Да. Аз… Той е… вече ми е познат… И е по-добре там, отколкото в съвсем непознат…
— „Интернационал“ не е съвсем подходящ хотел за жени — каза Равик. И помисли; „Само това липсваше. В същия хотел. Аз не съм болногледачка. Освен това тя мисли може би, че имам вече известно задължение към нея.“ — Не мога да ви посъветвам да дойдете там — каза той малко по-рязко, отколкото трябваше. — Там е винаги препълнено. С бежанци. Идете в хотел „Милано“. Ако не ви хареса, винаги можете да се преместите.
Жената го погледна. Той почувства, че отгатва мислите му и му стана неудобно; беше по-добре обаче да изпита за момент неудобство, а след това да го оставят на мира.
— Добре — каза жената. — Прав сте.
Равик поръча да свалят куфарите в таксито. Хотел „Милано“ беше само на няколко минути. Той нае там стая и се качи заедно с жената. Беше на втория етаж, с тапети на рози, легло, гардероб, маса и два стола.
— Харесва ли ви? — запита той.
— Да. Много.
Равик огледа тапетите. Бяха ужасни.
— Поне е чисто — каза той. — Светло и чисто.
— Да.
Донесоха куфарите.
— Сега вече всичко е при вас.
— Да. Благодаря. Благодаря ви много.
Тя седна на леглото. Лицето й беше бледо и безизразно.
— Трябва да си легнете. Ще можете ли да заспите?
— Ще се опитам.
Той извади от джоба си алуминиева туба, от която изтърси няколко таблетки.
