по-малко от една десета от хонорара, който сам получаваше за операцията. Равик нямаше нищо против. Беше все пак по-добре, отколкото изобщо да не оперира. С Вебер работеше на много по-приятелски начала. Той му даваше четвърт от хонорара. Това беше справедливо.
Равик погледна през прозореца. Какво друго му оставаше? Нищо особено. Достатъчно беше и това, че е жив. Нямаше никакво желание да гради нещо, което ще рухне твърде скоро в тези несигурни времена. По- добре беше да се носи по течението, отколкото да пилее силите си; те бяха единственото незаменимо нещо. Важното беше да преживее — докато се покаже отново някаква цел. Колкото по-малко сили пилееше, толкова по-добре. Така щеше да се запази по-задълго. Той бе виждал неведнъж как хора се мъчат като мравки да си изградят спокойно съществуване в тоя рухващ свят. Това беше едновременно трогателно, героично, смешно и безполезно. Просто да те хване страх. Никоя лавина не може да бъде опряна, след като се е откъснала. Всеки, който се опита да я спре, бива повлечен от нея. По-добре ще е да почака и да изрови по-късно жертвите. При дълги походи човек не трябва да пътува с много багаж; същото е и когато бяга…
Равик погледна часовника си. Време беше да намине при Люсиен Мартине. А след това да отиде в „Озирис“.
Проститутките в „Озирис“ чакаха. Съдържателката не се задоволяваше с редовния преглед на държавния лекар. Не желаеше никой да се зарази в заведението й, затова се бе разбрала с Вебер да преглежда допълнително момичетата всеки четвъртък. Равик понякога го заместваше.
Съдържателката бе уредила на първия етаж една стая за прегледите. Тя се гордееше с обстоятелството, че в продължение на повече от една година ни един от клиентите й не се бе заразил в нейното заведение; но въпреки всички предпазни мерки имаше седемнадесет, случая на заболяване сред момичетата.
Управителката Роланд донесе на Равик бутилка бренди и една чаша.
— Струва ми се, че Март е заразена — каза тя.
— Добре. Ще я прегледам внимателно.
— От вчера не й давам да работи. Тя отрича, разбира се. Но бельото й…
— Добре, Роланд.
Момичетата идваха едно след друго. Равик познаваше почти всички. Имаше само две нови.
— Няма защо да ме преглеждате, докторе — каза Леони, червенокосата гасконка.
— Защо?
— Защото през цялата седмица нямах клиенти.
— Какво казва госпожата в такъв случай?
— Нищо. Карах ги да поръчват шампанско. По седем-осем бутилки на вечер. Имахме трима търговци от Тулуза. Женени. И тримата биха се забавлявали, но се срамуваха. Всеки се страхуваше, че ако тръгне с мене, другите ще го раздрънкат, като се върнат. Затова пиеха и всеки се надяваше, че ще може да прогони другите. — Леони се засмя и се почеса лениво. — А този, който оставаше последен, не можеше вече да се държи на краката си.
— Добре. Трябва да ви прегледам все пак.
— Нищо ми няма. Имате ли цигари, докторе?
— Да. Ето.
Равик взе секрет, постави го на една стъклена плочка и след това я сложи под микроскопа.
— Знаете ли какво не мога да разбера? — каза Леони, докато го наблюдаваше.
— Какво?
— Как след като вършите всичко това, можете да имате желание да спите с жена?
— И аз не мога да го разбера. Наистина си добре. Следващата?
— Март.
Март беше бледа, слаба, русокоса девойка. Имаше лице на ангел от Ботичели, но говореше езика на улица Блондел.
— Нищо ми няма, докторе.
— Добре. Да видим.
— Наистина нищо ми няма.
— Толкова по-добре.
Роланд се появи ненадейно в стаята. Тя погледна Март. Момичето престана да говори. И погледна уплашено Равик. Той я прегледа най-внимателно.
— Нищо ми няма, докторе. Знаете колко съм внимателна.
Равик не отговори. Момичето продължи да приказва, поколеба се, след това започна отново. Равик погледна повторно под микроскопа.
— Болна сте, Март — каза той.
— Какво? — Тя подскочи. — Не е вярно!
— Вярно е.
Тя го погледна, след това го заля с порой от проклятия и ругатни.
— Тази свиня! Тази проклета свиня! Хубаво не вярвах на тоя лъжец! А казваше, че е студент, и то по медицина. Би трябвало да знае, мошеникът!
— Защо не сте внимавали?
— Внимавах, разбира се, но всичко стана много бързо, а той каза, че като студент…
Равик кимна. Позната история — студент-медик, който се е разболял от трипер и сам се е лекувал. След две седмици е сметнал, че е оздравял, без да направи изследване.
— Колко време ще трае, докторе?
— Шест седмици. — Равик знаеше, че ще трае повече.
— Шест седмици ли? Шест седмици без доход? И болница? Ще трябва ли да отида в болница?
— Ще видим. Може би ще се опитаме да те лекуваме тук по-нататък, ако обещаеш…
— Обещавам всичко. Всичко! Само не ме пращайте в болница.
— Отначало ще трябва да отидеш. Не може другояче.
Момичето погледна умоляващо Равик. Всички проститутки се страхуваха от болницата. Надзорът там бе много строг. Но нямаше друг изход. Оставена тук, тя щеше да започне да излиза тайно след няколко дни въпреки всички обещания, за да може да печели, и така ще разнася заразата.
— Госпожата ще плати разходите — каза Равик.
— Но какво ще правя аз шест седмици без доход? А току-що си купих сребърна лисица на изплащане. Не ще мога да плащам вноските и всичко ще пропадне.
Тя се разплака.
— Ела, Март — каза Роланд.
— Няма да ме вземете вече, знам — плачеше все по-силно Март. — Няма да ме вземете пак. Никога не вземате тия, които веднъж са се разболели. Ще остана на улицата, и то само заради онова мръсно куче…
— Ще те вземем. Ти вършеше добра работа. Клиентите те обичаха.
— Наистина ли? — попита Март, като вдигна глава.
— Разбира се. Ела сега.
Март излезе с Роланд. Равик ги погледна. Нямаше да се върне. Съдържателната беше прекалено предпазлива. Бъдещето на Март бяха може би по-евтините вертепи на улица Блондел. След това идваха улицата, кокаинът, болницата, продаване на цветя и цигари. Или ако има повече късмет, някой сводник, който ще я бие и използува, докато накрая я изхвърли.
Трапезарията на хотел „Интернационал“ беше в сутерена. Посетителите я наричаха „Катакомбите“. През деня там проникваше слаба светлина през няколко големи прозорци с дебели матови стъкла, които гледаха към двора. Зиме трябваше да бъде осветена денонощно. Тази стая беше едновременно пушалня, канцелария, салон, зала за събрания, убежище за бежанци без документи; в случай на полицейска проверка те можеха да избягат оттук през двора в един гараж, а оттам в съседната улица.
Равик и Борис Морозов, портиер на бар „Шехеразада“, седяха в един от ъглите на „Катакомбите“,
