— Не. Вие наистина се грижите за мене.
— Не обичам да се храня сам. Това е всичко. Точно като вас.
— Не съм приятна компания.
— Напротив — отговори Равик. — За вечеря сте приятна компания. Първокласна дори. Не обичам бъбриви и шумни хора.
Той погледна към Алберт. Червената шапка с перата му обясняваше в този момент на висок глас защо е такава свиня, като при това чукаше ритмично с чадъра по масата. Алберт слушаше търпеливо.
— Виж, това не мога. — каза Жоан Маду, като се усмихна едва забележимо.
— Ето и втората количка. Веднага ли ще вземем нещо или предпочитате да изпушите първо една цигара.
— По-добре преди това една цигара.
— Добре. Днес имам други цигари, не с черен тютюн.
Той й поднесе огън. Тя се наведе и дръпна дълбоко. След това го погледна право в очите.
— Хубаво е да седиш така — каза тя и за момент му се стори, че ще заплаче.
Кафето си пиха в „Колизей“. Голямата зала срещу Елисейските полета беше препълнена, но те успяха да си намерят маса долу, в бара. Горната част на стените беше остъклена, а зад нея се люлееха папагали и прелитаха пъстри тропически птици.
— Решихте ли вече какво ще правите? — попита Равик?
— Не, още не.
— Нямахте ли нищо предвид, когато пристигнахте тук.
— Не, нищо определено — отвърна колебливо жената.
— Не ви разпитвам от любопитство.
— Знам. Мислите, че трябва да работя нещо. Това искам и аз. Повтарям си го всеки ден, но…
— Съдържателят ми каза, че сте артистка. Не го питах, но той ми каза това, когато запитах за името ви.
— Не си го спомняхте?
Равик вдигна глава. Тя го гледаше спокойно.
— Не — каза той. — Забравих бележката в хотела си, а в момента не можех да си спомня името ви.
— Сега знаете ли го?
— Да. Жоан Маду.
— Не съм добра артистка — каза жената. — Играех малки роли. И не съм играла почти нищо през последните няколко години. Не говоря добре френски.
— Какъв език говорите?
— Италиански. Там съм израснала. Също и малко английски и румънски. Баща ми беше румънец. Той е починал. Майка ми е англичанка. Живее все още в Италия, но не знам точно къде.
Равик почти не слушаше. Беше отегчен и не знаеше за какво да говори вече.
— Занимавали ли сте се и с нещо друго? — запита той, само за да каже нещо. — Освен второстепенни роли, какво още сте играли?
— Само това, което влиза в тях. Малко танци и пеене.
Равик я погледна недоверчиво. Не изглеждаше подходяща за такива роли. Беше бледа, невзрачна, непривлекателна. Дори не приличаше на артистка. И без друго това беше твърде широко понятие.
— С това може по-лесно да пробиете тук — каза той. — За него не е необходимо да говорите перфектно езика.
— Да. Но най-напред трябва все пак да намеря нещо. А това не е лесно, когато не познаваш никого.
„Морозов — помисли изведнъж Равик, — «Шехеразада». Разбира се. Той трябва да знае.“ Тази мисъл го съживи. Морозов го бе тласнал към тази мрачна вечер — затова ще му предаде жената и Борис ще трябва да докаже на какво е способен.
— Знаете ли руски?. — запита Равик.
— Малко. Няколко цигански песни. Те приличат на румънските. Защо?
— Познавам човек, който разбира от тия работи. Би могъл да ви помогне евентуално. Ще ви дам адреса му.
— Не мисля, че има смисъл. Импресарията са навред едни и същи. Препоръките не помагат много.
„Смята, че искам да се освободя набързо от нея“ — помисли Равик. И понеже това беше вярно, запротестира.
— Човекът, когото имам предвид, не е импресарио. Той е портиер на „Шехеразада“, руски бар на Монмартр.
— Портиер ли? — Жоан Маду вдигна глава. — Това е друго — каза тя. — Портиерите са много по-добре осведомени от импресарията. Оттук може да излезе нещо. Познавате ли го добре?
— Да.
Равик я погледна учудено. Тя бе заговорила изведнъж като професионалистка. „Бързо реагира“, помисли си.
— Приятел ми е — каза после. — Името му е Борис Морозов и от десет години е в „Шехеразада“. Имат винаги богата програма и менят често номерата. Той е в добри отношения с управителя. Ако няма работа за вас в „Шехеразада“, сигурно ще може да намери нещо друго. Искате ли да опитате?
— Да. Кога?
— Най-добре ще е към девет часа вечерта. Тогава няма още много хора и той ще има време за вас. Ще го предупредя. — Равик си представи лицето на Морозов. Почувства се изведнъж по-добре. Чувството за отговорност, което той все още изпитваше към тая жена, беше изчезнало. Направил бе, каквото може, сега всичко зависеше от нея. — Изморена ли сте? — попита той.
— Не съм изморена — каза Жоан Маду, като го погледна право в очите. — Но знам, че не ви е особено приятно да седите тук с мен. Дойдохте от състрадание и аз съм ви благодарна за това. Изведохте ме от стаята, разговаряхте с мен. Това е много, защото дни наред не бях разменила с никого нито дума. Сега ще си отида. Направихте твърде много за мен през цялото това време. Какво щях да направя без вас?
„Господи — помисли Равик, — сега ще започнат благодарностите!“ Той погледна неловко стъклената стена отсреща. Един гълъб се опитваше да привлече вниманието на някакъв папагал. Но той бе толкова отегчен, че дори не трепна. Продължи си да яде, пренебрегвайки го напълно.
— Не бе от състрадание.
— А от какво?
Гълъбът се отказа от намерението си. Той отхвръкна от широкия гръб на папагала и почна да си чисти перушината. Папагалът вдигна равнодушно опашка и се изцвъка.
— Да изпием по чаша хубав, стар коняк — каза Равик. — Това е най-добрият отговор. Но повярвайте ми — аз не съм чак такъв филантроп. Много вечери прекарвам съвсем сам. Мислите ли, че това е особено интересно?
— Не, но аз съм лош партньор. А това е още по-неприятно.
— Отдавна съм се отказал да си търся партньор. Ето коняка ви. Наздраве.
— Наздраве.
Равик остави чашата си.
— Така! А сега да оставим тази менажерия. Сигурно не искате още да си ходите в хотела, нали?
Жоан Маду поклати отрицателно глава.
— Добре. Да отидем другаде тогава. Да отидем в „Шехеразада“. Ще пийнем там по нещо. И двамата имаме нужда от това — а същевременно ще видите и заведението.
Беше към три часа през нощта. Те стояха пред хотел „Милано“.
— Достатъчно ли пихте? — попита Равик.
Жоан Маду се поколеба.
— Докато бяхме в „Шехеразада“, мислех, че съм пила достатъчно. Но сега, като видях тая врата, разбирам, че не е така.
— Това може да се поправи. Може би тук, в хотела, ще намерим нещо. Ако не, ще купим една бутилка
