от някое заведение. Елате.
Тя погледна него, след това вратата. И каза решително:
— Добре. — Но продължаваше да стои на мястото си, — Да се кача там — добави, — в оная празна стая…
— Аз ще дойда с вас. Ще вземем и една бутилка. Портиерът се събуди.
— Имате ли нещо за пиене? — запита Равик.
— Коктейл с шампанско? — предложи веднага портиерът с делови тон, като се прозяваше.
— Благодаря. Нещо по-силно. Бутилка коняк.
— Курвоазие, Мартел, Енеси, Бискит, Дюбоне?
— Курвоазие.
— Добре, господине. Ще отворя бутилката и ще ви я донеса горе.
— Взехте ли ключа? — попита Равик, като се качваха.
— Стаята не е заключена.
— Така може да ви откраднат парите и документите.
— Това може да се случи, дори ако я заключвам.
— Вярно, при тези брави. Макар че няма да е толкова лесно.
— Може би. Но не бих искала да се връщам сама и да отключвам вратата на празна стая — сякаш отваряш гроб. Достатъчно е, че трябва да вляза в стаята, където ме чакат само няколко куфара.
— Никъде нищо не ни чака — каза Равик. — За всичко сами трябва да се грижим.
— Възможно е. Но понякога поне имаме милостиви илюзии. А тук няма нищо…
Жоан Маду хвърли баретата и шлифера си на леглото и погледна Равик. Очите й бяха светли и големи, сякаш замръзнали в гневно отчаяние на бледото й лице. Тя постоя така за миг. След това започна да се разхожда напред-назад из малката стая с големи крачки и ръце в джобовете, като отмяташе гъвкаво снага при всяко обръщане. Равик я наблюдаваше внимателно. Придобила бе изведнъж такава сила и необуздана пъргавина, че стаята й беше тясна.
Някой почука. Портиерът донесе коняка.
— Ще желаят ли господата да хапнат нещо? — попита той. — Студено пиле, сандвичи…
— Излишно губене на време. — Равик плати и го отпрати. След това наля две чаши.
— Ето. Просто и варварско — но в тежки ситуации колкото е по-първобитно, толкова е по-добре. Изискаността е за спокойни времена. Изпийте чашата.
— А после?
— После ще изпиете още една.
— Опитвала съм. Но не помага. Не е хубаво да си пиян, когато си сам.
— Трябва само достатъчно да си се напил. Тогава всичко е наред.
Равик седна на тясната и разклатена кушетка, която се намираше до стената, напречно на леглото. Не бе я видял по-рано.
— Тук ли беше тази кушетка, когато се нанесохте? — попита той.
Тя поклати глава.
— Аз накарах да я внесат. Не можех да спя в леглото. Може да ви се струва смешно. Да се събличам, да си лягам и така нататък… Защо? Сутрин и през деня ти се струва възможно. Но нощем…
— Трябва да си намерите работа. — Равик запали цигара. — Жалко, че не намерихме Морозов. Не знаех, че днес има почивен ден. Идете утре вечер към девет часа. Сигурен съм, че ще ви намери нещо. Най-малкото някаква работа в кухнята. Така ще бъдете заета нощем. Това искате, нали?
— Да. — Жоан Маду престана да се разхожда. Изпи коняка си и седна на леглото. — Всяка нощ излизах навън. По-леко ми бе, когато ходех. Но щом седнех, имах чувството, че таванът ще ми падне върху главата…
— А не са ли ви закачали по улиците? Не са ли ви открадвали нещо?
— Не. Едва ли приличам на човек, който има какво да му се открадне. — Тя подаде на Равик празната си чаша. — А колкото до другото? Често очаквах да ми се случи нещо. Поне да ме заговори някой. Да престана да съм нищо, да ме погледнат очи, а не само тези камъни. Да не скитам като бездомник. Като човек от друга планета. — Отметна косата си назад и взе подадената от Равик чаша. — Не знам защо разправям това — добави после. — Не исках да го правя. Може би защото толкова дни нямаше с кого да продумам.
Или защото за пръв път днес… — Тя млъкна. — Не ме слушайте…
— Аз пия — каза Равик. — Говорете, каквото искате. Нощ е. Никой не ви слуша. Аз чувам само своя собствен глас. Утре всичко ще бъде забравено.
Той се облегна. Някъде в зданието шумеше вода. Нещо изтрака в радиатора, дъждът все още чукаше леко по прозореца.
— Когато човек се прибере и угаси светлината… мракът го поглъща, както хлороформът прониква в тампон от памук, а после, когато светне отново и почне да гледа, да гледа…
„Трябва да съм пиян — помисли Равик. — Този път по-рано от обикновено. Или може би това е от слабата светлина. Или я от двете. Но тази жена не е вече същото незначително, повехнало създание. Друга е. Появиха се внезапно очи, лице. Нещо ме гледа. Трябва да са призраци. Отражение на нежния огън зад челото ми, който я е озарил. Първият плам на опиянението.“
Той не слушаше какво говори Жоан Маду. Всичко това му беше известно н вече не го интересуваше. Самота — вечният припев в живота. Ни по-добър, ни по-лош. Прекалено много говореха за нея. Човек е сам винаги и никога. Внезапно прозвуча цигулка — някъде там в полумрака. После изплува една градина на хълмовете край Будапеща. Тежък мирис на кестени. Вятър. Мечти, кацнали на рамото като млади кукумявки със светнали в тъмнината очи. Нощта, в която никога не се стъмва. Часът, в който всички жени са прекрасни. Нощните пеперуди бяха разтворили големите си кафяви крила.
Той вдигна глава.
— Благодаря — каза Жоан Маду.
— Защо?
— Защото ме оставихте да говоря, без да ме слушате. Помогна ми. Имах нужда от това.
Равик кимна. Забеляза, че чашата й отново е празна.
— Добре — каза той. — Ще ви оставя бутилката.
После стана. Стая. Жена. И нищо повече. Бледо лице, което не излъчваше вече светлина.
— Наистина ли си отивате? — запита Жоан Маду. И се огледа, като че в стаята й се е скрил човек.
— Ето ви адреса на Морозов. И името му, за да не го забравите. Утре вечер в девет.
Равик записа нещо на блока с рецепти. След това откъсна листа и го сложи на куфара.
Жоан Маду стана. Взе шлифера и баретата си. Равик я погледна.
— Няма защо да ме изпращате.
— Нямах това предвид. Просто не желая да остана тук сега. Трябва малко да поскитам.
— И все пак ще трябва да се върнете. Пак ще се повтори същото. Защо не останете? Сега поне преодоляхте влизането.
— Скоро ще се съмне. Когато се върна, ще е вече светло. И така ще ми е по-леко.
Равик отиде към прозореца. Продължаваше да вали. На жълтеникавата светлина на уличните лампи дъждовните капки се люшкаха като мокри, посребрели къдрици.
— Елате да изпием по още една чаша, а след това ще си легнете. Не е време за разходки.
Той взе бутилката. Жоан Маду застана изведнъж до него.
— Не ме оставяйте — каза бързо и настойчиво, бе толкова близо до него, че почувства дъха й. — Не ме оставяйте сама тази нощ! Не знам защо. Но не ме оставяйте сама тази нощ. Утре ще имам смелост, но днес не мога да остана сама; чувствам се уморена, слаба, изхабена, нямам ни капка сила; не трябваше да ме извеждате тази вечер… Сега не мога да остана сама.
Равик остави внимателно бутилката на масата и освободи ръката си от нейната.
— Понякога се налага да свикнем с много нещо, моето момиче — каза той и погледна кушетката. — Може да спя тук. Няма смисъл да ходя другаде. Трябва само да поспя няколко часа. Утре в девет часа имам операция. Мога да спя и тук. Това не ще е първото ми нощно дежурство. Доволна ли сте?
Тя кимна утвърдително, все още застанала до него.
