— Да. Но не точно това. По-друго. Когато се случваше да не говоря по цели дни с никого и да скитам по цели нощи — виждайки навред хора, които имат нещо скъпо, запътили са се нанякъде, имат свой дом. Само аз си нямах. Тогава всичко почваше да ми се струва недействително, като че съм удавник, който върви из чужд град под водата…
Някой се качваше навън по стълбите. Издрънкаха ключове. Изтрака врата. Веднага след това шурна чешмата.
— Защо стоите в Париж, като не познавате никого? — попита Равик. Чувстваше, че му се доспива.
— Не знам. Къде другаде бих могла да отида?
— Няма ли при кого да се върнете?
— Не. Човек никога не може да се върне.
Вятърът плисна рой дъждовни капки по прозореца.
— Защо дойдохте в Париж? — попита Равик.
Жоан Маду не отговори. Той помисли, че е заспала.
— Дойдохме с Рашински в Париж, защото искахме да се разделим — каза най-после тя.
Равик не се изненада. Има часове, когато човек не се изненадва от нищо. Човекът, който току-що се прибра в съседната стая, започна да повръща. Откъм вратата се чуваха глухите му хълцания.
— Защо бяхте толкова отчаяна тогава? — попита Равик.
— Защото той умря. Защото внезапно изчезна! Безвъзвратно! Нищо вече не може да се направи! Разбирате ли ме? — Жоан Маду се надигна в леглото и впери очи в Равик.
— Да — отвърна той и помисли: „Не е вярно. Не защото е умрял, а защото те е оставил, преди ти да можеш да го оставиш. Защото те е напуснал, преди да се приготвиш за това.“
— Аз… бих се държала другояче към него… Аз бях…
— Забравете това! Безсмислено е да се съжалява за нещо на тоя свят. Нищо на този свят не може да са върне и да се поправи. Иначе всички щяхме да бъдем светци. Животът няма за цел да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите.
Жоан Маду не отговори. Равик я видя, че изпи няколко глътки и пак легна. Имаше още нещо… На беше толкова уморен, че не можеше да мисли вече. А му беше и безразлично. Спеше му се. Утре щеше да оперира. Нищо вече не го интересуваше. Той остави празната чаша на пода до бутилката. „Странно докъде стигаш понякога в мислите си“ — му мина през ума.
6
Когато Равик влезе, Люсиен Мартине седеше до прозореца.
— Как се чувствате след първото ставане от леглото?
Девойката го погледна, после погледна сивия следобед навън и се обърна пак към него.
— Времето днес не е много хубаво — каза той.
— Хубаво е — отговори тя. — За мене е хубаво.
— Защо?
— Защото няма да излизам.
Тя се бе сгушила на стола, метнала на плещите си евтино памучно кимоно — слабо, неугледно създание с грозни зъби; но за Равик тя беше сега по-хубава от Троянската Елена. Беше късче живот, което със собствените си ръце бе спасил. Нямаше защо да се гордее особено много; нали неотдавна една умря, а може и следващата да умре. Не умираха ли в края на краищата всички? Но тази девойка беше засега спасена.
— Не е особено приятно да разнасяш шапки в такова време — каза Люсиен.
— Шапки ли сте разнасяли?
— Да. За госпожа Ланвер. От магазина на булевард „Матиньон“, Работим до пет часа. След това трябва да разнасяме кутии с шапки на клиентите. Часът е пет и половина. По това време съм на път. — Тя погледна през прозореца. — Жалко, че вече не вали. Вчера беше по-хубаво. Валеше проливен дъжд. Някой друг върши сега работата ми.
Равик седна срещу нея на перваза на прозореца. „Странно — помисли той. — Човек очаква винаги, че хората, спасени от смърт, ще се чувстват безкрайно щастливи. А това не става почти никога. Ето и тази. Тя се спаси като по чудо, а единственото нещо, което я интересува, е само това, че не е принудена да излиза, когато вали.“
— Как попаднахте именно в тази болница, Люсиен? — попита той.
— Препоръчаха ми я — каза тя, като го погледна предпазливо.
— Кой?
— Една позната.
— Каква позната?
Девойката се поколеба.
— Една позната, която се бе лекувала тук. Аз я доведох до вратата. Оттам знам болницата.
— Кога беше това?
— Една седмица преди да дойда.
— Да не е била девойката, която почина по време на операцията?
— Да.
— И вие дойдохте въпреки това?
— Да — отговори безразлично Люсиен. — Защо не?
Равик не каза това, което смяташе да каже. Погледна дребничкото, студено лице, което някога е било нежно, но сега бе закоравяло така бързо от живота.
— При същата акушерка ли бяхте?
Люсиен не отговори.
— Или при същия лекар? Можете спокойно да ми кажете. Аз не знам кой е.
— Мари отиде първа там. Една седмица, не, десет дни по-рано.
— И вие отидохте там, при все че знаехте какво се случи с нея?
Люсиен вдигна рамене.
— Какво да правя? Трябваше да рискувам. Не познавах никой друг. Какво щях да правя с дете? — Тя погледна през прозореца. На отсрещния балкон стоеше един мъж по тиранти, с разпънат чадър в ръка. — Колко време още трябва да стоя тук, докторе?
— Около две седмици.
— Още две седмици ли?
— Не е много време. Защо питате?
— Защото струва много пари…
— Ще успеем да намалим може би с няколко дни.
— Мислите ли, че бих могла да платя на части? Аз нямам достатъчно пари. Скъпо е — всеки ден по тридесет франка.
— Кой ви каза това?
— Сестрата.
— Коя? Сигурно Йожени.
— Да. Тя каза, че операцията и превръзките се плащат отделно. Много ли струват те?
— Вие сте платили вече за операцията.
— Сестрата каза, че не е достатъчно.
— Сестрата не знае, Люсиен. По-добре ще е да попитате доктор Вебер.
— Бих искала да науча това по-скоро.
— Защо?
— За да пресметна колко време трябва да работя за изплащането. — Люсиен погледна ръцете си. Пръстите й бяха тънки и избодени. — Имам да плащам и наем за един месец. Постъпих тук на тринадесети. Бих могла да напусна стаята си на петнадесети. А сега ще трябва да платя за цял месец. За нищо.
— Няма ли кой да ви помогне?
Люсиен вдигна глава. Лицето й сякаш се състари изведнъж с десет години.
