— Сам знаете тия неща, докторе. Той се разсърди. Не знаел, че съм толкова невежа — иначе нямало да се залови с мене.
Равик кимна. Това не беше нещо ново за него.
— Слушайте, Люсиен — каза той, — ще се опитаме да вземем нещо от жената, която е извършила аборта. Тя е виновна. Трябва да ми кажете само името й.
Девойката подскочи. Цялото й същество бе нащрек.
— Полиция ли? Не. В такъв случай и аз ще изгърмя. — Без полиция. Само ще я сплаша.
Люсиен се засмя горчиво.
— Нищо няма да получите по тоя начин от нея. Тя е коварна жена. Трябваше да й платя триста франка, и то за… — Тя поправи кимоното си. — Някои хора просто нямат късмет — каза без никакво примирение, като че говореше за другиго, а не за себе си.
— Напротив — възрази Равик. — Вие имахте голям късмет.
Той видя Йожени в операционната, където лъскаше никелирани инструменти. Това беше една от страстите й. Беше така погълната от работата си, че не го забеляза, като влезе.
— Йожени! — каза той.
Тя се обърна изненадано.
— О, вие ли сте? Винаги ли трябва да плашите хората?
— Не мисля, че съм толкова важна личност, та да мога да плаша. А вие не трябва да плашите пациентите с приказките си за хонорари и цени.
Йожени се изправи, но продължаваше да държи в ръка кърпата, с която лъскаше.
— Онази уличница, естествено, веднага е издрънкала.
— Слушайте, Йожени — каза Равик, — има много повече уличници между жените, които не са спали никога с мъже, отколкото между тия, които изкарват по тоя тежък начин хляба си. Да не говорим за омъжените. Освен това девойката не е дрънкала. Вие сте отровили чисто и просто деня й. Това е всичко.
— Какво от това? Много чувствителна, а води такъв живот.
„Всезнаещ нравствен катехизис — помисли Равик. — Противна лъжедобродетел, какво разбираш ти от отчаянието на тази малка шапкарка, отишла храбро при същата акушерка, която е погубила приятелката й, в същата болница, където тя е умряла, и която може да каже само: «Какво друго бих могла да сторя?» из «Как ще мога да платя?»“
— Трябва да се омъжите, Йожени. — Добави той. — За някой вдовец с деца. Или за собственик на погребално бюро.
— Господин Равик — възрази с достойнство сестрата, — ще бъдете ли любезен да не се занимавате с частния ми живот? В противен случай ще трябва да се оплача на доктор Вебер.
— И без това го правите цял ден. — Равик видя с удоволствие две червени петна по бузите й. — Защо набожните хора толкова рядко са почтени, Йожени? Най-добри са циниците, а най-непоносими — идеалистите. Не ви ли е накарало това да се замислите?
— Не, слава Богу.
— Така си и мислех. Сега отивам при децата на греха. В „Озирис“. Казвам това, в случай че доктор Вебер има нужда от мен.
— Не смятам, че доктор Вебер ще има нужда от вас.
— Целомъдрието не е винаги израз на прозорливост. Възможно е и да му потрябвам. В „Озирис“ ще бъда до пет часа. След това ще отида в хотела.
— Хубав хотел е тази еврейска дупка!
Равик се обърна.
— Всички бежанци не са евреи, Йожени. И всички евреи дори не са евреи. А някои са такива без човек и да подозира това. Познавах един негър-евреин. Беше ужасно саможив. Единственото нещо, което обичаше, беше китайска кухня. Такъв е животът.
Сестрата не отговори. Лъскаше една безупречно чиста никелирана табличка.
Равик беше в бистрото на улица „Боасиер“ и гледаше през замъгления от дъжда прозорец, когато видя навън мъжа. Нещо го сви под лъжичката. В първия миг почувства само шока, без да разбере какво става, но още в следната секунда бутна масата настрана, скочи от мястото си и се втурна неудържимо през препълнената зала към вратата…
Някой го сграбчи за ръката и го задържа. Той се обърна и попита, без да разбира:
— Какво искате?
Беше келнерът.
— Не сте платили, господине.
— Какво?… О, да… ще се върна… — Той се опита да се отскубне.
— Не позволяваме тук такива работи — каза келнерът, като се изчерви. — Трябва да си платите.
— Ето…
Равик извади една банкнота от джоба си, хвърли му я и бутна вратата. Проправи си път покрай група хора и зави тичешком вдясно по улица „Боасиер“.
Някой извика зад него. Той се опомни, престана да тича и тръгна колкото е възможно по-бързо, без да буди подозрение. „Невъзможно е — мислеше той, — абсолютно невъзможно е. Трябва да съм полудял. Лицето… Трябва да има някаква прилика в лицето. Някаква дяволска прилика. Глупава шега, нервите ми не издържаха… Това лице не може да е в Париж. То е в Германия, в Берлин; прозорецът беше замъглен от дъжда, не можех ясно да видя, сигурно съм се заблудил…“ Той се промъкна през тълпата, която излизаше от някакво кино, взираше се във всяко срещнато лице, надничаше под шапките, срещаше сърдити и учудени погледи, продължаваше да оглежда други лица, други шапки — сиви, черни, сини, отминаваше ги, връщаше се, гледаше ги втренчено… Спря се на пресечката с авеню „Клебер“. Опомни си изведнъж, че бе видял една жена, жена с пудел — и непосредствено след нея бе той.
Отдавна бе отминал жената с пудела. Тръгна бързо назад. Като я видя отдалече с кучето, той се спря на тротоара. Стисна юмруци в джобовете и започна да оглежда всеки минувач. Пуделът се спря край една улична лампа, подуши я и вдигна ужасно бавно задното си краче. След това подраска тържествено плочника и изтича напред. Изведнъж Равик почувства, не по врата му избива пот. Почака още няколко минути, но лицето не се появи. Огледа паркиралите коли. Всички бяха празни. Върна се отново и тръгна бързо към метрото на авеню „Клебер“. Изтича до входа, купи си билет и тръгна по перона. Беше препълнен. Още преди да беше огледал всички, един влак пристигна, спря и изчезна в тунела. Перонът опустя. Той се върна бавно в бистрото. Седна на същата маса. Полупразната чаша калвадос беше още там. Странно, че не бе прибрана. Келнерът веднага се дотътри.
— Извинете, господине, не знаех…
— Няма нищо — каза Равик. — Донесете ми още един калвадос.
— Още един ли? — Келнерът погледна недопитата чаша на масата. — Не бихте ли желали да изпиете първо този?
— Не, донесете ми друг.
Келнерът вдигна чашата и я помириса.
— Не е ли хубав?
— Нищо му няма, но искам друг.
— Добре, господине.
„Заблудих се — помисли Равик. — От този полузамъглен от дъжда прозорец; как би могло да се познае нещо през него?“ Той погледна пак през прозореца. Гледаше внимателно, като ловец, дебнещ из засада, наблюдаваше всеки минувач, но пред погледа му заедно с това минаваха като на филм призрачни, ясни спомени…
Берлин. Лятна вечер, 1934 година. Сградата на Гестапо. Кръв. Гола стая без прозорци. Силна светлина на електрически крушки; маса с кървави петна и ремъци за връзване; мъчителна яснота на мозъка, пробуждан многократно от безсъзнание с плискането на кофа вода; смазани бъбреци, толкова смазани, че вече не ги чувстваш; разкървавеното безпомощно лице на Сибила пред него; двама палачи в униформа,
