които я държат… и едно усмихнато лице, един глас, обясняващ приятелски какво ще стане с жената, ако не признае… Същата тази Сибила след три дни бе намерена уж обесена.
Келнерът дойде и остави чашата.
— Тази ракия е друга, господине. Дидие от Кан. По-стара е.
— Добре. Благодаря.
Равик изпи чашата. Извади пакет цигари от джоба си, взе една и я запали. Ръцете му все още трепереха. Той хвърли клечката на пода и поръча още един калвадос. Лицето, усмихнатото лице, което му се стори, че вижда преди малко… Трябва да е сбъркал. Невъзможно е Хааке да е в Париж. Невъзможно! Той прогони спомените. Безсмислено беше да се трови с тях, щом не е в състояние да направи нищо. Ще дойде ред и за това, когато там всичко се сгромоляса, когато ще може да се върне. Дотогава…
Повика келнера и плати. Но не можеше да престане да се взира във всеки минувач.
Седеше с Морозов в „Катакомбите“.
— Мислиш ли, че е бил той? — попита Морозов.
— Не. Но приличаше на него. Някаква дяволска прилика. Или паметта ми изневерява.
— Жалко, че си бил в бистрото.
— Да.
Морозов замълча.
— Човек става страшно неспокоен, нали? — каза той.
— Не. Защо?
— Защото не знае.
— Но аз знам.
Морозов не отговори.
— Призраци — каза Равик. — Мислех, че съм се отърсил вече от тях.
— Човек не се отърсва никога. Преживял съм същото. Особено в началото. През първите пет-шест години. И досега чакам трима, които са в Русия. Бяха седем души. Четирима умряха. Двамата бяха застреляни от партията. Чакам вече повече от двадесет години. От 1917. Един от тримата, които са живи и досега, трябва да е седемдесетгодишен. Другите двама са към четиридесет-петдесет. Надявам се тях поне да пипна. Заради баща ми.
Равик погледна Борис. Той беше над шестдесет години, но истински исполин.
— Ще ги хванеш — каза Равик.
— Да. — Морозов разтвори и събра отново големите си ръце. — Само това чакам и затова пазя живота си. Не пия вече толкова често. Кой знае колко време ще продължи. Искам да бъда и силен, защото не желая нито да ги застрелям, нито да ги убия с нож.
— И аз не искам.
Те помълчаха.
— Да изиграем ли един шах — предложи Морозов.
— Добре. Но не виждам свободна дъска.
— Отсреща професорът свършва играта си с Леви. И победи както винаги.
Равик отиде да вземе дъската и фигурите.
— Дълго играхте, професоре — каза той. — Цял следобед.
— Играта на шах е за мен удоволствие — кимна старецът. — Много по-голямо от картите. На карти човек зависи от случайността. А това не ти прави удоволствие. Да, шахът… Зад него се крие цял свят и докато играеш, забравяш другия навън. — Той вдигна възпалените си очи. — Който не е толкова съвършен.
Партньорът му Леви измърмори нещо неочаквано. После млъкна, обърна се изплашено и последва професора.
Играха две игри. След това Морозов стана.
— Трябва да отида да отворя, елитът на обществото ме зове. Защо не идваш вече в „Шехеразада“?
— Не знам. Просто случайно.
— Елате утре вечер.
— Утре не мога. Ще вечерям в „Максим“.
Морозов се ухили.
— Твърде нагло е за един емигрант като тебе без документи да се подвизава в най-елегантните локали на Париж.
— Това е единственото място, Борис, където си в безопасност. Ако се държиш като бежанец, скоро ща те пипнат. Би трябвало да знаеш твърде добре това като притежател на Нансенов паспорт.
— Вярно. С кого ще отидеш? С германския посланик ли? За да те закриля?
— С Кейт Хегстрьом.
Морозов подсвирна.
— С Кейт Хегстрьом? — каза той. — Върна ли се тя?
— Утре сутринта пристига от Виена.
— Чудесно! Тогава все пак ще те видя в „Шехеразада“.
— Може би не.
— Невъзможно — отсече Морозов. — „Шехеразада“ е главната квартира на Кейт Хегстрьом, когато е в Париж.
— Този път няма да е така. Тя идва, за да постъпи в болница, скоро ще я оперират.
— Точно затова и ще дойде. Нищо не разбираш от жени. — Морозов сви очите си. — Или може би не искаш тя да дойде?
— Сега си спомням, че не си идвал при нас, откакто ми изпрати онази жена. Жоан Маду. Изглежда, че не е само случайност.
— Глупости! Аз дори и не знаех, че тя е още при вас. Намери ли се работа за нея?
— Да. Отначало беше в хора. Сега изпълнява сама малък номер. Две-три песни.
— Посвикна ли малко?
— Разбира се. Защо не?
— Беше ужасно отчаяна, горката.
— Какво? — попита Морозов.
— Казах: горката.
Морозов се усмихна.
— Слушай, Равик — отвърна той бащински с такова изражение на лицето, от което лъхаше на степи, простор, трева и на което бе изписан безкраен житейски опит, — не говори глупости. Тази жена е същинска кучка.
— Какво? — попита Равик.
— Кучка. Не проститутка. А кучка. Ако беше руснак, щеше да разбереш.
Равик се засмя.
— Трябва да се е променила твърде много тогава. Довиждане, Борис, бог да те благослови.
7
— Кога трябва да постъпя в болницата, Равик? — запита Кейт Хегстрьом.
— Когато искате. Утре, в други ден, по-късно. Не е чак толкова спешно.
Тя бе застанала пред него стройна, с момчешка външност, самоуверена, хубава, но не вече съвсем млада.
Равик я бе оперирал преди две години от апендикс. Това бе първата му операция в Париж. Тя му донесе щастие. Оттогава той започна да работи тук, без да има каквито и да е неприятности с полицията. Така Кейт Хегстрьом му стана нещо като талисман.
— Този път се страхувам — каза тя. — Не знам защо. Но се страхувам.
— Няма защо. Обикновена операция.
