всичко, което имате.
Равик погледна развълнуваното тясно лице, което разбираше само един вид щастие, и то най- несигурното от всички — любовта.
— Често, Кейт — каза той, като имаше предвид съвсем друго нещо, но чувстваше, че и това не е истината.
— Не искате да ме разберете. Или да говорите за това. Кой пее сега с оркестъра?
— Не знам. Отдавна не съм идвал тук.
— Жената не се вижда оттук. Не е при циганите. Трябва да е седнала на някоя маса.
— Посетителка навярно. Това се случва често тук.
— Странен глас — каза Кейт Хегстрьом. — Едновременно тъжен и бунтовен.
— Такива са песните.
— Или пък аз съм станала такава. Разбирате ли какво пее?
— „Я вас любил“ — песен от Пушкин.
— Знаете ли руски?
— Научил съм нещичко от Морозов. Главно ругатни. Много хубаво звучат на руски.
— Не обичате да говорите за себе си, нали?
— Не обичам дори да мисля за себе си.
Тя помълча известно време. После каза:
— Понякога мисля, че някогашният живот е изчезнал вече. Безгрижието, надеждите, всичко, което някога е съществувало.
— Не е изчезнало, Кейт — усмихна се Равик. — Животът е нещо толкова голямо, че не може да изчезне, преди да сме престанали да дишаме.
Тя не го слушаше. И каза:
— Често изпитвам страх. Внезапен, необясним страх. Сякаш светът всеки момент ще се сгромоляса. Познато ли ви е това чувство?
— Да, Кейт. Всеки го е изпитвал. Това е болестта на Европа от двадесет години насам.
Тя замълча. След това каза, заслушана в музиката:
— Това вече не е руска песен.
— Не, италианска е. „Санта Лучия лунтана“.
Светлината на прожектора се премести от цигуларя към масата пред оркестъра. Равик видя сега жената, която пееше. Беше Жоан Маду. Тя седеше сама, подпряла лакът на масата и загледана право пред себе си, сякаш потънала, необезпокоявана от никого, в дълбок размисъл. На бялата светлина лицето й изглеждаше много бледо. По него нямаше вече ни следа от простото, невзрачно изражение, познато на Равик. То бе озарено неочаквано от една вълнуваща, отчаяна красота; той си спомни, че го бе видял някога бегло със същото изражение — през нощта, прекарана в стаята й, но тогава бе помислил, че се дължи на пиянството; веднага след това сиянието бе угаснало и изчезнало. Сега се бе появило отново, и то много по-ярко.
— Какво има, Равик? — попита Кейт Хегстрьом.
Той се обърна.
— Нищо. Тази песен ми е позната. Сладникава неаполитанска канцонета.
— Спомени ли?
— Не. Аз нямам спомени.
Той каза това по-рязко, отколкото искаше. Кейт Хегстрьом го погледна.
— Понякога наистина искам да узная какво става с вас, Равик.
Той махна с ръка.
— Нищо повече от това, което става и с другите. Светът е пълен с авантюристи по неволя. Всеки хотел за бежанци е пълен с тях. Историята на който и да е от тях би била цяла сензация за Александър Дюма или Виктор Юго; но ние почваме да се прозяваме преди още да започнат да ни я разказват. Ето ви още едва водка, Кейт. Най-интересното приключение днес е спокойният живот.
Оркестърът засвири блуз. Свиреха доста лошо танцова музика. Няколко посетители станаха да танцуват. Жоан Маду стана и тръгна към изхода. Вървеше така, като че залата бе съвсем празна. Равик си припомни изведнъж какво каза Морозов за нея. Тя мина съвсем близо до масата. Стори му се, че го видя, но погледът; й се плъзна веднага безразлично настрана и излезе.
— Познавате ли тази жена? — попита Кейт Хегстрьом, която го наблюдаваше.
— Не.
8
— Виждате ли? — запита Равик. — Тук… тук… и тук…
Вебер се наведе над открития разрез.
— Да.
— Тези малки грапавини тук… и тук… не е подутина, нито срастване…
— Не… Равик се изправи.
— Рак — каза той. — Ясен, типичен случай на рак. Това е най-проклетата ми операция от години насам. Със спекулума не се виждаше нищо. Прегледът на малкия таз показа само леко подуване от едната страна, вероятно от киста или миом, нищо особено; но трябваше да оперирам през корема и ето ти на рак.
— Какво смятате да правите? — погледна го Вебер.
— Замразен срез. Ще изчакаме резултата от микроскопичното изследване. В лабораторията ли е Боасон?
— Сигурно.
Вебер нареди на сестрата да се обади в лабораторията.
Тя излезе бързо и безшумно с гумените си подметки.
— Да продължим операцията — каза Равик. — Ще направим хистеректомия. Няма друг изход. Най- важното е, че тя не знае. Как е пулсът? — обърна се той към сестрата, която даваше упойката.
— Правилен. Деветдесет.
— Кръвното налягане?
— Сто и двадесет.
— Добре. — Равик погледна Кейт Хегстрьом, която лежеше на операционната маса с отпусната глава в положение на Тренделенбург. — Трябваше да знае. Да ни даде съгласието си. Не може така на своя глава. Или защо пък не?
— Съгласно закона не можем. От друга страна… вече започнахме.
— Трябваше да го направим. Но можеше да извършим кюртажа без разрез на корема. А това е съвсем друга операция. Изваждането на матката не е кюртаж.
— Струва ми се, че тя напълно ви се доверява, Равик.
— Не знам. Може би. Но дали би се съгласила… — Той намести с лакът гумената престилка. — Както и да е… ще се опитам да продължа. Тогава ще решим дали се налага хистеректомия. Йожени, скалпел!
Той продължи разреза по пъпа и клампира малките кръвоносни съдове. На по-големите направи лигатури, взе друг скалпел, разряза жълтата фасция, отпрепарира мускулите под нея с тъпата страна на скалпела, след това повдигна перитонеума, отвори го и го защипа.
— Екартьора!
Асистиращата сестра го бе приготвила. Тя сложи веригата с тежестта между краката на Кейт Хегстрьом и я закачи на предварително сложената плочка.
— Изолационни компреси!
Той сложи влажните, топли компреси, отвори коремната кухина и вкара внимателно форцепса. После вдигна глава:
— Погледнете тук, Вебер! И тук — широкия лигамент! Тази твърда и плътна маса! Невъзможно е да работим с кохеровите щипци. Много надълбоко е стигнало.
Вебер погледна посоченото място.
— Вижте и тук — каза Равик. — Няма да можем да клампираме артериите. Много са крехки. И тук е достигнал. Безнадеждно…
