Тя се обърна бавно към него.
— Няма ли да отидем у теб?
Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, нейното извърнато нагоре, към него. Светлината на лампата пред входа го осветяваше. По косата й блещукаха ситни капчици дъжд.
— Добре — отвърна той.
Едно такси се приближи и спря. Шофьорът почака малко. После изцъка с език, превключи шумно и колата отмина.
— Знаеш ли, че аз те чаках! — каза тя.
— Не.
Очите й блестяха в светлината на уличната лампа. Погледът му потъваше в тях като в бездна.
— Струва ми се, че днес те виждам за пръв път — каза той. — Ти не си вече онази жена.
— Не, не съм.
— Сякаш миналото не съществува.
— Не. Аз го забравих.
Той почувства лекия полъх на дъха й, устремен невидимо и нежно към него с готовност и доверие — чужд живот и чужда нощ. Почувства изведнъж кръвта си. Тя кипеше, заливаше живота, хилядократно проклинан и благославян, често изгубван и спечелван отново, до преди миг само пуста, безводна, скалиста и безутешна гледка, а сега бликащ от безброй извори, достигащ онзи тайнствен миг, който той вече дори не очакваше. Сега се чувстваше като човек, който за пръв път застава на брега на океана и надигайки се пред очите му, вълните го обливат с нова сила, бяла и лъчезарна.
— Хвани ме — каза тя.
Той я погледна и я прегърна. Раменете й се приближиха към него като кораб, хвърлящ котва в пристанище.
— Нима трябва някой да те хване? — попита той.
— Да.
Тя бе притиснала ръце на гърдите му.
— Ще те хвана тогава.
— Добре.
Второ такси спря, изскърцвайки на завоя. Шофьорът ги погледна, без да помръдне. На рамото му имаше кученце с плетено палтенце.
— Такси? — извика той с прегракнал глас, излизащ изпод дългите му мустаци.
— Гледай! — каза Равик. — Този човек не знае нищо. Не знае, че нещо ни е променило. Гледа ни и не вижда, че сме други. Такъв е светът: може да се превърнеш в ангел, глупак или престъпник — и никой няма да разбере това. Но ако ти липсва едно копче, всички ще забележат.
— Така е по-добре. Защото по този начин сме сами. Равик я погледна. „Сами — помисли той, — каква дума! Най-тайнствената в света.“
— Такси? — извика нетърпеливо и още по-силно шофьорът, като запали цигара.
— Ела — каза Равик. — Няма да ни остави. Този човек си знае занаята.
— Не искам да се прибираме с кола. Нека походим.
— Почва да зали.
— Това не е дъжд. Само мъгла. Не искам такси. Искам да походя с теб.
— Добре. Но нека поне да обясня на тоя човек какво е станало междувременно с нас.
Равик отиде при шофьора и му каза нещо. Човекът се усмихна, поздрави Жоан така, както само французин може да поздрави в такива случаи, и отмина.
— Как му обясни? — попита тя, когато Равик се върна.
— С пари. По най-простия начин. И той е циник като всички нощни работници. Разбра веднага и прояви благоволението си с едва уловимо любезно презрение.
Жоан се усмихна и се облегна на него. Той почувства, че в гърдите му започва да се надига бавно нещо топло, нежно и голямо, нещо, което го поваля с безброй ръце; стори му се изведнъж непоносимо, че двамата са един до друг, безмислено изправени и люлеещи се, вместо да се забравят и потънат в порива на плътта, да последват зова на хилядолетията, когато още не са съществували ни мозък, ни мисъл, ни страдание, ни съмнение, а само мрачното щастие на плътта.
— Ела — каза той.
Те тръгнаха в лекия дъжд по пустата улица; когато стигнаха до края й, пред тях изведнъж се появи огромният и безкраен площад, а в сребристия простор над него се издигаше оловносива Арката.
9
Равик се върна в хотела. Когато излезе сутринта, Жоан Маду още спеше. Той мислеше, че ще се върне след час. А се бе забавил цели три часа.
— Здравейте, докторе — каза някой на стълбите. Равик го погледна. Бледо лице, гъсти черни коси, очила. Непознат човек.
— Алварес — каза непознатият. — Джейм Алварес. Не си ли спомняте?
Равик поклати отрицателно глава.
Непознатият се наведе и запретна панталона си. Дълъг белег минаваше по пищяла му до коляното.
— Спомнихте ли си сега?
— Аз ли ви оперирах?
Непознатият кимна.
— На кухненска маса зад фронтовата линия. В един временен лазарет при Аранхуес. Една бяла къща сред бадемова горичка. Спомнихте ли си сега?
Равик почувства изведнъж тежкото ухание на бадемовите цветове. Сякаш то се издигаше по тъмната стълба — сладникаво, неприятно, размесено с още по-сладникавата и неприятна миризма на кръв.
— Да — каза той. — Спомням си.
Ранените лежаха един до друг на обляната от лунна светлина тераса. Жертви на няколко германски и италиански самолета. Деца, жени, селяни, разкъсани от бомбените парчета. Едно дете без лице; бременна жена, изтърбушена до гърдите; старец, който страхливо стискаше в едната си ръка откъснатите пръсти на другата, защото се надяваше, че ще могат да му ги зашият. А над всичко това — тежката нощна миризма и бистрата роса.
— Добре ли ви е вече кракът? — попита Равик.
— Горе-долу. Не мога напълно да го свивам — усмихна се испанецът. — Но успях все пак да мина с него Пиренеите. Гонсалес умря.
Равик не се сещаше кой е тоя Гонсалес. Но си спомни за младия студент, който му бе помагал.
— Знаете ли какво е станало с Маноло?
— Арестуваха го. И го разстреляха.
— Ами Серна? Командирът на бригадата?
— Умря. Пред Мадрид. — Испанецът пак се усмихна. Скована, автоматична усмивка се появи внезапно на безизразното му лице. — Плениха Мура и Ла Пена, а после ги разстреляха.
Равик не си спомняше вече кои бяха Мура и Ла Пена. Напуснал бе Испания след шестмесечен престой, когато пробиха фронта и лазаретът бе разтурен.
— Карнеро, Орта и Голдщайн са в концентрационен лагер — каза Алварес. — Във Франция Блацки също се спаси. Успя да избяга зад граница.
Равик помнеше само Голдщайн. Много хора бе срещал тогава.
— В този хотел ли сте? — попита той.
— Да. Вчера се пренесохме. Горе. — И посочи към стаите на втория етаж. — Доста време ни държаха на лагер там, на границата. Най-после ни освободиха. Имаме още малко пари. — Той се усмихна. — Спим на легла. Истински легла. Хубав хотел. По стените има дори и портрети на водачите ни.
— Да — каза без насмешка Равик. — Сигурно е хубаво след всичко, което сте преживели.
Той се сбогува с Алварес и се качи в стаята си.
