— Не, не затова. Облякох я, защото знаех… — тя погледна към вратата и почна да шепне: — … че ще дойде. Той казва, че вече не съм болна и не иска да чака повече.
— Какво? Жалко, че не знаех това по-рано. — Равик погледна сърдито вратата. — Ще почака!
Люсиен имаше бяла кожа като всички малокръвни жени. Вените синееха под тънката й кожа. Беше добре сложена, с фини кости, стройна, слаба, но не и кльощава. „Една от многото девойки — помисли Равик, — които те карат да се чудиш защо природата ги дарява с толкова много прелест, без да знае какво ще стане с повечето от тях — преуморени работнички, които ще се обезобразят от нередовен и нездрав живот.“
— Ще трябва да лежите още цяла седмица, Люсиен. Може да ставате и да се разхождате малко из стаята, но внимателно; не вдигайте нищо тежко. Не трябва да се изкачвате по стълби. Има ли кой да се грижи за вас? Освен тоя Бобо?
— Хазяйката, но и тя започна да мърмори.
— Някой друг?
— Никой. По-рано имах Мари, но тя умря.
Равик огледа стаичката. Беше бедно мебелирана, но чиста; на прозореца имаше няколко саксии с обички.
— Ами Бобо? — запита после той. — Той се яви отново, след като всичко бе минало…
Люсиен не отговори.
— Защо не го изгоните?
— Не е толкова лош, докторе. Само че е луд…
Равик я погледна и помисли: „Любов. И това е любов. Старата магия, която не само озарява с дъгата на мечтите сивото небе на действителността, но заедно с това хвърля романтична светлина и върху купчина смет; магия и безумна подигравка.“ Той изведнъж се почувства виновен, че по някакъв начин е допринесъл за всичко това.
— Добре, Люсиен — каза после. — Не се тревожете за нищо. Трябва най-напред да оздравеете.
Тя кимна с облекчение. След това заговори стеснително.
— А това за парите… не е вярно. Така само приказва. Аз ще платя всичко. Всичко. Но на части. Кога ще мога да започна работа?
— Приблизително след две седмици, ако не вършите глупости. И никакви истории с Бобо. Абсолютно нищо, Люсиен! Иначе може да умрете, разбирате ли?
— Да — отговори неубедително тя.
Равик покри с одеялото слабото й тяло. Когато я погледна, забеляза, че плаче.
— Не може ли по-рано? — попита тя. — Мога да работя и седнала. Трябва…
— Може би. Ще видим. Зависи дали ще слушате. Трябва да ми кажете името на акушерката, която е извършила аборта, Люсиен.
Той откри съпротива в погледа й и каза:
— Няма да се обърна към полицията. Бъдете сигурна. Само ще се опитам да взема обратно парите. Тогава ще бъдете по-спокойна. Колко бяха?
— Триста франка. Но тя никога няма да ги върне. — Ще се опитам. Как се казва и къде живее? Няма да имате нужда от нея, Люсиен. Защото не можете вече да имате деца. А тя не може нищо да ви направи.
Девойката се поколеба. После добави:
— В чекмеджето. Вдясно.
— Тази бележка ли?
— Да.
— Добре. Ще отида тези дни. Не се страхувайте. — Равик облече палтото си. — Какво ви е? — попита я после. — Защо искате да станете?
— Заради Бобо. Вие не го познавате.
— Виждал съм и по-лоши — усмихна се той. — Останете си в леглото. От това, което видях, мога да преценя, че няма защо да се тревожите. Довиждане, Люсиен. Ще намина пак тия дни.
Равик завъртя едновременно ключа й дръжката на вратата и отвори бързо. В коридора нямаше никой. Не бе и очаквал да види някого; познаваше хора от типа на Бобо.
В месарницата долу беше само помощникът, човек с бледо лице, нямаше я шумната собственица. Той режеше мълчаливо месо. След смъртта на господаря си имал много повече работа. А изгледите да се ожени за вдовицата били малки. Така заявяваше гръмко един продавач на четки, седнал в отсрещното бистро. Като добавяше, че вдовицата ще изпрати скоро в гроба и помощника. Той слабеел, а вдовицата цъфтяла. Равик изпи чашка ликьор от касис и плати. Очакваше да намери Бобо в бистрото; но него и тук го нямаше.
Жоан Маду излезе бързо от „Шехеразада“, отвори вратата на таксито, където чакаше Равик, и каза:
— Хайде! Да се махнем оттук! Да отидем у вас!
— Какво е станало?
— Не, нищо. Просто ми дотегна животът по баровете.
— Почакай малко! — Равик махна на жената, която продаваше пред входа цветя. — Дай ми всичките рози, лелко. Колко струват? Само че не искай прекалено много.
— За вас шестдесет франка. Защото ми дадохте онази рецепта за ревматизъм.
— Помогна ли?
— Не. Как ще ми помогне, като стоя по цяла нощ на влагата?
— Вие сте най-разумната пациентка, която съм виждал.
Той взе розите.
— Това е за извинение, че те оставих сама тази сутрин. И без закуска — каза той на Жоан, като остави цветята на пода на таксито. — Искаш ли да отидем да пийнем нещо?
— Не. Да отидем у вас. Сложи цветята на седалката. Не на пода.
— Добре са там. Човек трябва да обича цветята, но да не си създава много грижи с тях.
Тя обърна бързо глава.
— Искаш да кажеш, че не трябва да разглезваме тия, които обичаме ли?
— Не. Искам да кажа само, че няма защо да се правят драми заради хубавите неща. Освен това сега е по-добре да няма цветя между нас.
Жоан го изгледа някак смутено, но лицето й скоро се проясни.
— Знаеш ли какво правих днес? Живях. Дишах, съществувах. За пръв път почувствах, че имам ръце, очи и уста.
Шофьорът провря таксито между другите коли по тясната улица. След това потегли рязко, при което Жоан политна към Равик. Той я задържа за миг в ръцете си и почувства близостта й. Лъхна го като топъл вятър, който разтопи леда на суровия ден и насъбралата се в него студенина. Понесена от чувствата и мислите си, Жоан продължи:
— През целия ден животът се хвърляше на шията и притискаше гърдите ми, сякаш искаше да ме раззелени, да ме накара да се разлистя и разцъфтя, държеше ме и не ме напускаше. А сега съм с теб…
Равик я погледна. Тя седеше на мръсната кожена седалка, приведена напред, и раменете й блестяха под черната вечерна рокля. Беше откровена, решителна и безсрамна, казваше всичко, което чувства, и на Равик му се стори, че е жалък и сух в сравнение с нея. „А аз правих операции — помисли той. — Забравих те. Бях при Люсиен. Някъде в миналото без теб. След това с настъпването на вечерта някаква топлина се разля бавно в жилите ми. Но пак не бях при теб. Мислех за Кейт Хегстрьом.“
— Слушай, Жоан — каза той, като сложи ръцете си върху нейните, подпряни на седалката. — Не можем да отидем сега в къщи, защото трябва най-напред да сеч отбия за няколко минути в болницата.
— Трябва да видиш жената, която оперира ли?
— Не днешната. Друга. Ще ме почакаш ли някъде?
— Веднага ли трябва да отидеш?
— Предпочитам. Не бих желал да ме повикат по-късно.
