— Ще почакам в стаята ти. Има ли време да отидем до хотела?
— Да.
— Закарай ме тогава най-напред там. Ти ще дойдеш по-късно. Аз ще те чакам.
— Добре.
Равик даде адреса на шофьора. После се облегна и почувства на тила си ръба на облегалката. Ръцете му бяха все още върху ръцете на Жоан. Струваше му се, че тя очаква да й каже нещо. За себе си и за нея. Но не можеше. Тя бе казала вече твърде много. „А може би и не чак толкова много“ — помисли той.
Колата спря.
— Продължавай — каза Жоан. — Ще се справя сама. Не се страхувам. Дай ми само ключа.
— Ключът е в хотела.
— Ще го поискам. Трябва да се науча. — Тя взе цветята от пода. — Щом живея с човек, който ме оставя, докато спя, и се връща, когато не го очаквам, ще трябва да се науча на много работи. Най-добре е веднага да започна.
— Ще дойда с теб. Да не прекаляваме. Достатъчно неприятно ми е, че веднага ще те оставя.
Тя се засмя. Изглеждаше съвсем млада.
— Почакайте малко — каза Равик на шофьора.
— И повече може — отговори шофьорът, като намигна бавно с едното си око.
— Дай ми ключа — каза Жоан, докато се качваха.
— Защо?
— Дай ми го.
Тя отвори вратата, после се спря.
— Хубава е — каза тя в тъмната стая, осветена от надничащата зад облаците луна.
— Хубава ли? Тази дупка?
— Да, хубава е. Всичко е хубаво.
— Сега може би да. Защото е тъмно. Но… — Равик потърси ключа за лампата.
— Недей. Аз сама ще запаля. Върви и да не се върнеш чак утре на обед.
Тя застана на прага в тъмнината. Сребристата светлина от прозореца блестеше зад раменете и главата й. Беше неясна, вълнуваща, тайнствена. Палтото й се бе смъкнало от плещите и лежеше в краката й като вълна от черна пяна. Тя се облегна на рамката на вратата и един дълъг лъч, идващ от коридора, освети едната й ръка.
— Върви и се върни бързо — каза тя, като затвори вратата.
Температурата на Кейт Хегстрьом бе спаднала.
— Събужда ли се? — обърна се Равик към полузаспалата сестра.
— Да, точно в единадесет часа. Попита за вас. Казах й, каквото ми бяхте поръчали.
— Изненада ли се от превръзките?
— Да. Казах й, че се е наложило да направите лека операция. И че утре сам ще й обясните.
— Само това ли?
— Да. Тя каза, че е спокойна, щом вие намирате, че всичко е наред. Поръча да ви предам много поздрави, ако дойдете през нощта, и да ви кажа, че има доверие във вас.
— Така ли…
Равик постоя малко и погледна вчесаната на път черна коса на сестрата.
— На колко сте години?
Тя вдигна учудено глава.
— На двадесет и три.
— Двадесет и три. Откога сте сестра?
— От две години и половина. През януари станаха две и половина.
— Обичате ли професията си?
Усмивка озари кръглото като ябълка лице на сестрата.
— Много я обичам — заяви словоохотливо тя. — Някои болни изморяват, разбира се, но повечето са много мили. Госпожа Брисо ми подари вчера една прекрасна, почти нова копринена рокля. Миналата седмица получих чифт лачени обувки от госпожа Лерне, която умря по-късно у дома си. — Тя се усмихна отново. — Почти не купувам дрехи. Винаги получавам по нещо. Това, което не мога да използувам, сменям при една приятелка, която има магазин. Затова съм винаги добре. И госпожа Хегстрьом е винаги щедра. Тя ми дава пари. Миналия път ми даде сто франка. Само за дванадесет дни. Колко време ще остане този път, докторе?
— По-дълго. Няколко седмици.
Сестрата изглеждаше щастлива. Тя пресмяташе зад бялото си гладко чело колко ще получи този път. Равик се наведе отново над Кейт Хегстрьом. Тя дишаше спокойно. Леката миризма, идваща откъм раната, се смесваше с тръпчивия парфюм на косите й. Той почувства изведнъж, че не може повече да издържа. Тя имаше доверие в него. Доверие! А болестта разяждаше слабия й разрязан корем. Зашито отново без възможност да се помогне. Доверие…
— Лека нощ, сестро — каза той.
— Лека нощ, докторе.
Пълничката сестра седна пак на креслото в ъгъла на стаята. Тя измести лампата, така че да не свети към леглото, зави краката си с одеяло и взе някакво списание. Едно от евтините списания с детективски романи и снимки от филми. Настани се удобно и започна да чете. На малка масичка до нея бе сложила отворена кутия с блокчета шоколад. Равик я видя как взе едно от тях, без да вдигне очи. „Човек не може да разбере понякога най-простите неща — помисли той, — ето — в една стая лежи безпомощно болен, а до него — друг, който не ще и да знае за това.“ Той затвори вратата. „Нима и аз не съм такъв? Не отивам ли от тази стая в друга, където…“
Стаята беше тъмна. Вратата към банята бе открехната. Оттам пронизваше светлина. Равик се поколеба. Не знаеше дали Жоан е още в банята. След това чу дишането й. Мина през стаята за банята. Не каза нищо. Сигурен бе, че е тук и не спи; но и тя не се обади. Стаята се изпълни внезапно с мълчание, очакване, напрежение — като върхушка, която безгласно стене — една незнайна, невъобразима бездна, от която изникваха червени като макове облаци и замайващ пурпурен хаос.
Той затвори вратата на банята. В ярката светлина на белите електрически лампи всичко отново му се стори близко и познато. Пусна душа. Единственият душ в хотела. Равик го бе поискал и платил за инсталирането му. Знаеше, че съдържателката го показва и досега в негово отсъствие като някаква забележителност на свои роднини и приятели французи.
Топлата вода обля тялото му. Жоан Маду го чакаше в съседната стая. Тя имаше гладка кожа, косите й бяха разхвърляни като буйна вълна на възглавницата, очите й блестяха дори в тъмната стая, сякаш поглъщаха и отразяваха бледата светлина на зимните звезди зад прозореца. Тя лежеше тук грациозна, непостоянна и вълнуваща, в нея нямаше вече нищо от жената, която познаваше преди един час, защото тя беше всичко, което страстта и изкушението могат да дадат без любов. И все пак той почувства изведнъж някакво отвращение към нея, странна съпротива, примесена с внезапно и буйно увлечение. Той неволно се огледа — ако банята имаше друг изход, може би щеше да се облече и да отиде някъде да пие.
Изтри се и почака малко. Странно! Нещо се бе промъкнало неизвестно откъде, някаква сянка, нещо неуловимо. Може би защото бе ходил при Кейт Хегстрьом. Или заради това, което Жоан бе казала в таксито. Прекалено бързо и лекомислено. Или може би просто затова, че някой го чакаше, вместо той да чака. Стисна устни и отвори вратата.
— Равик — обади се Жоан в тъмнината, — калвадосът е на масата до прозореца.
Той спря за миг, чувстваше се особено възбуден. Много неща, които би му казала, той не би могъл да понесе. Но тия думи бяха на място. Напрежението изведнъж премина в лека, спокойна сигурност.
— Намери ли бутилката? — попита той.
— Много лесно. Беше тук. Само трябваше да я отворя. Намерих един тирбушон между нещата ти. Налей и на мен.
Равик наля две чаши и й занесе едната.
— Ето…
