— Не, не тук. Първата вечер.
Равик се замисли.
— Не мога да си спомня вече. Не беше ли коняк?
— Не. Приличаше на коняк, но беше нещо друго. Опитах се да го намеря, но не можах.
— Защо? Толкова ли бе хубаво?
— Не беше хубаво. Но беше най-топлото питие, което съм пила някога.
— Къде го пихме?
— В едно малко бистро, близо до Арката. Трябваше да слезем няколко стъпала. Там имаше шофьори и няколко момичета. На ръката на келнера имаше татуирана жена.
— Сега си спомням. Трябва да е било калвадос.
Нормандска ябълкова ракия. Опитахте ли?
— Не.
Равик повика келнера.
— Имате ли калвадос?
— Съжалявам, никой не го поръчва.
— Вашето заведение е много изискано за такива напитки. Трябва да е било значи калвадос. Срамота е да не можем да открием какво е било. Най-лесно ще го направим, като отидем в същото бистро. Но сега това е невъзможно.
— Защо?
— Не трябва ли да стоите тук?
— Не. Свърших номера си.
— Добре. Искате ли да отидем там?
— Да.
Равик намери лесно бистрото. Беше почти празно. Келнерът с татуираната жена на ръката погледна последователно и двамата, след това излезе иззад тезгяха и избърса масата.
— Това е вече напредък — каза Равик. — Миналия път не го направи.
— Миналия път не беше тая, а оная маса — каза Жоан Маду.
— Суеверна ли сте? — усмихна се Равик.
— Понякога.
Келнерът стоеше до тях.
— Точно тази е — каза той, като сви ръка, за да изпъкне татуировката. — На тази маса бяхте миналия път.
— Нима си спомняте?
— Много добре.
— Трябвало е да станете генерал — добави Равик — с тази памет.
— Нищо не забравям.
— Чудя се тогава как сте още жив. А помните ли какво пихме миналия път?
— Калвадос — каза келнерът без колебание.
— Точно така, това искаме и сега. — Равик се обърна към Жоан Маду. — Колко просто се разрешават понякога нещата. Да видим дали ще е същият на вкус.
Келнерът донесе чашите.
— Големи. Миналия път поръчахте два големи.
— Започва да ме хваща страх от вас, човече. А спомняте ли си как бяхме облечени?
— С шлифер. Госпожата беше с барета.
— Вие не сте за тук. Трябваше да бъдете в някое вариете.
— Едно време бях — каза учудено келнерът. — В цирк. Нали ви казах миналия път. Забравили сте.
— Да. За мой срам.
— Господинът има лоша памет — каза Жоан Маду на келнера. — Той е майстор по забравянето, както вие по незабравянето.
Равик вдигна глава. Тя го погледна. Той се усмихна и каза:
— Може би не чак толкова. А сега да опитаме калвадоса. Наздраве.
— Наздраве.
Келнерът продължаваше да стои до тях.
— Това, което забравяме, господине, ни липсва по-късно в живота — обясни той. Явно не смяташе разговора за приключен.
— Правилно. А това, което не забравяме, превръща живота ни в ад.
— Не и моя. Той е свършен. Как може такъв живот да се превърне в ад?
— Именно заради това, братко — каза Равик и го погледна. — Но вие сте щастлив човек. Не само артист. От същия калвадос ли е? — обърна се той към Жоан Маду.
— По-хубав е.
Той я погледна. Топлина обля челото му. Разбираше какво иска да каже Жоан и точно това го обезоръжаваше. А тя, изглежда, не се интересуваше от ефекта на думите си. Седеше в празната зала, сякаш е съвсем сама. Светлината на голите електрически крушки беше безмилостна. Осветени от нея, две проститутки, седнали малко настрана, приличаха на баби. Само Жоан Маду не се промени. Бе същата както в полумрачния нощен локал. Светло лице с хладно изражение, което не пита, а просто присъства и чака. „Празно лице — помисли Равик, — лице, на което и най-лекият полъх на вятъра може да промени изражението. Какво ли можеш да откриеш в него? Беше като хубава, празна къща, която чака да наредят картините и килимите. Не се знае какво ще излезе — палат или вертеп. Всичко зависи от този, който ще я подреди. Колко ограничено е в сравнение с това всичко, което е претрупано и носи своята маска…“
Той забеляза, че чашата й е празна.
— Моите поздравления — каза той. — Това беше голям калвадос. Искате ли още един?
— Да, ако имате време.
„Защо да нямам време?“ — помисли си. След това си спомни, че го бе видяла миналия път с Кейт Хегстрьом. Вдигна глава. Лицето й не издаваше нищо.
— Имам време. Утре в девет часа сутринта имам операция. Нищо друго.
— Ще можете ли да я направите, ако стоите толкова до късно?
— Да. Какво от това. Свикнал съм вече. Пък и нямам операции всеки ден.
Келнерът наля отново чашите. С бутилката донесе и пакет цигари, които остави на масата. Пакет „Лоран“, зелени.
— Такива поръчахте миналия път, нали? — обърна се тържествуващо към Равик.
— Нямам понятие. Вие помните по-добре. Вярвам ви.
— Прав е — каза Жоан Маду. — „Лоран“, зелени бяха.
— Виждате ли? Госпожата има по-добра памет от вас.
— Не се знае още, но както и да е. Цигарите ще ни потрябват.
Равик отвори пакета и й предложи да си вземе.
— В същия хотел ли сте? — попита.
— Да. Само че наех по-голяма стая.
В бистрото влязоха няколко шофьори. Седнаха на съседната маса и започнаха шумно да разговарят.
— Да си ходим ли? — попита Равик.
Тя кимна. Той повика келнера и плати.
— Наистина ли не трябва да се връщате в „Шехеразада“?
— Не.
Взе палтото й. Тя не го облече, а само го наметна.
Беше евтино кожено палто от норка, вероятно имитация; но на нея й стоеше добре. „Евтина дреха е само тази, която не се носи със самоувереност“ — помисли Равик. Какви евтини палта от скъпи кожи бе виждал.
— Ще ви придружа до хотела — каза той, когато излязоха навън под лекия дъжд.
