Съдържателката се обърна към камериера:
— Остави тия портрети тук, Адолф. Или не, нареди ги по-добре срещу светлината, до онази стена, един до друг, за да може да се виждат.
Камериерът изръмжа и се наведе да приготви изложбата.
— Какво ще окачите сега тук? — попита любопитно Равик. — Елени, пейзажи, вулканът Везувий и тем подобни ли?
— Само ако не ми стигнат старите портрети.
— Кои стари?
— Тези, които оставиха господата, когато заминаха да поемат властта. Ето ги там.
Тя посочи към лявата стена на коридора. Камериерът бе наредил новите портрети срещу извадените от стаята. Имаше два портрета на Маркс, три на Ленин (единият от които бе наполовина облепен с хартия), един на Троцки, няколко гравюри на Негрин и други портрети на водачи-републиканци в Испания. Те бяха невзрачни и не така лъскави и накичени като пищната редица вдясно, от която гледаха Алфонс, Примо и Франко. Две философии се гледаха мълчаливо в слабо осветения коридор, а между тях — съдържателката-французойка с цялата опитност, такт и иронична мъдрост на своята раса.
— На времето аз запазих тия неща — каза тя, — когато господата заминаха. В наше време правителствата не траят дълго. Виждате, че съм имала право — сега ми са добре дошли. В нашия занаят човек трябва да е предвидлив.
Тя разпореди къде да бъдат окачени портретите. Троцки бе върнат обратно. Не беше много сигурна как стоят нещата с него. Равик разгледа снимката на Ленин, върху която имаше залепена хартия. Остърга част от хартията около главата му и от изчистеното място се показа друга глава — на Троцки, гледащ усмихнато Ленин. Сигурно е била залепена от някой привърженик на Сталин.
— Гледайте — каза Равик, — тук е скрит още един Троцки. От доброто старо време на приятелството и братството.
Съдържателката взе снимката.
— Можем да я хвърлим. Няма никаква стойност. Едната й половина оскърбява непрекъснато другата. — Тя я подаде на камериера. — Запази само рамката, Адолф. Тя е от хубаво дърво.
— Какво ще правите с другите? — попита Равик. — С тези на Алфонс и Франко?
— Ще ги прибера в мазето. Не се знае дали някой ден няма пак да потрябват.
— Сигурно е интересно човек да разгледа вашето мазе. Истински мавзолей. Имате ли и други портрети там?
— Разбира се, имаме руски — няколко обикновени портрета на Ленин в картонена рамка, както и портрети на последния цар. Останаха ни от починали в хотела руснаци. Между тях една великолепна картина с маслени бои и тежка позлатена рамка. От един господин, който се самоуби. Имаме и италиански картини. Два портрета на Гарибалди, трима крале и една малко повредена снимка на Мусолини, изрязана от вестник, от времето, когато като социалист е бил в Цюрих. Тя е интересна само като антика. Никой не би желал да я види окачена.
— Имате ли германски портрети?
— Няколко портрета на Маркс — те са най-много; един Ласал, един Бебел, една групова снимка с Еберт, Шайдеман, Носке и няколко други. Носке е зацапан с мастило на тая снимка. Господата, които го направиха, ми казаха, че е станал нацист.
— Истина е. Може да го закачите редом със снимката на социалиста Мусолини. Нямаме ли някой от противниковите германски партии?
— А, да. Имаме. Един Хинденбург, един кайзер Вилхелм, един Бисмарк и дори — съдържателката се усмихна — един Хитлер с шлифер, — Колекцията е почти пълна.
— Какво? — каза Равик. — Хитлер ли? Как е попаднал тук?
— От един хомосексуалист. Пристигна през 1934 г., когато убиха Рьом и другарите му. Беше много уплашен и непрекъснато се молеше. По-късно замина с един богат аржентинец. Малкото му име беше Пуци. Искате ли да видите снимката? Тя е в мазето.
— — Не сега, още повече там. Предпочитам да я видя, когато във всички стаи на хотела ще висят такива портрети.
Съдържателката го изгледа за миг проницателно. После каза:
— Така ли! Искате да кажете, когато всички дойдат като емигранти.
Борис Морозов бе застанал пред „Шехеразада“ в своята униформа със златни нашивки и отвори вратата на таксито. Равик слезе.
— Мислех, че няма да дойдеш — усмихна се Морозов.
— Нямах никакво намерение.
— Аз го накарах, Борис. — Кейт Хегстрьом прегърна Морозов. — Пак съм при вас, слава Богу.
— Вие имате руска душа, Катя. Бог знае защо е трябвало да се родите в Бостон. Ела, Равик. — Морозов бутна входната врата. — Човек има велики намерения, но малки възможности за осъществяването им. Това е нещастието и чарът ни.
„Шехеразада“ беше украсена като кавказка шатра. Келнерите бяха руснаци, в червени черкезки униформи. Оркестърът бе съставен от руски и румънски цигани. Посетителите седяха на малки маси, наредени пред пейки покрай стените. Залата бе тъмна и доста препълнена.
— Какво ще пиете, Кейт? — попита Равик.
— Водка. И кажете на циганите да засвирят. Дотегна ми да слушам „Виенската гора“, свирена като марш. — Тя си събу обувките и вдигна крака на пейката. — Не съм вече уморена, Равик — каза тя. — Няколкото часа в Париж ме промениха. Но все още имам чувството, че съм избягала от концентрационен лагер. Можете ли да си представите?
— Донякъде — отговори той, като я погледна. Келнер в черкезка униформа донесе бутилка водка и чаши. Равик наля и подаде една на Кейт Хегстрьом. Тя я изпи бързо и жадно и я остави на масата. После се огледа.
— Мухлясала дупка — каза тя и се усмихна. — Но нощем се превръща в убежище на бежанци и блянове.
Тя се облегна. Меката светлина под стъклената повърхност на масата озари лицето й.
— Равик, защо нощем всичко става по-осезаемо? Нищо вече не изглежда така трудно; мислиш, че си в състояние да постигнеш всичко, а ако не успееш, го заместваш с мечти. Защо?
Той се усмихна.
— Мечтите са ни дадени, защото без тях не бихме могли да понасяме истината.
Оркестърът започна да настройва инструментите. Няколко квинти и цигулкови пасажа се понесоха из залата.
— Не приличате на човек, който може да се самоизмамва с мечти — каза Кейт Хегстрьом.
— Човек може да се залъгва и с истината. Тя е дори по-опасна мечта.
Оркестърът засвири. Отначало зазвуча цимбал. Леките удари се разляха из тъмнината в тиха, едва доловима мелодия, после преминаха в меко глисандо и постепенно я предадоха на цигулките.
Минавайки през дансинга, циганинът се приближи бавно до масата. Той застана пред тях усмихнат, с цигулка на рамо и дързък, алчен поглед. Без цигулката спокойно можеше да бъде търговец на добитък; с нея беше пратеник на степите, на безкрайни вечери и кръгозори, на всичко, което нямаше никога да стане действителност.
За Кейт Хегстрьом мелодията беше като изворна вода през април, обливаща кожата й. Изведнъж почувства, че в нея хиляди гласове отекват, но ни един не я зовеше. Те тихо шептяха, трепкаха неясни спомени, от време На време нещо проблясваше, но после отлиташе нанякъде като вихрушка и тя отново беше сама. Съвсем сама.
Циганинът се поклони. Равик му подаде под масата една банкнота. Кейт Хегстрьом се раздвижи в ъгъла.
— Били ли сте някога щастлив, Равик?
— Често.
— Нямам предвид такова щастие. Искам да кажа, истински щастлив. Безумно, задъхано, доволен от
