Тя отиде до прозореца и погледна навън. Долу беше дворът на хотел „Ланкастър“. Огромен стар кестен простираше клони нагоре към влажното небе.
— Какъв дъжд! — каза тя. — Напуснах Виена в дъжд, пробудих се в Цюрих, пак — дъжд. А сега и тук… — Тя спусна отново завесите. — Не знам какво ми е. Струва ми се, че остарявам.
— Всеки мисли така, докато е още млад.
— Но с мен е друго. Разведох се едва преди две седмици. Би трябвало да се радвам. А съм уморена. Всичко се повтаря, Равик. Защо?
— Нищо не се повтаря. Ние просто се повтаряме. Това е всичко.
Тя се усмихна и седна на канапето до изкуствената камина.
— Добре, че дойдох тук — каза тя. — Виена се е превърнала в казарма. Безутешна. Смазаха я германците. А заедно с тях и австрийците. Да, Равик, и австрийците. Аз мислех, че австриец- националсоциалист — това е противоречие на природата. Но ги видях с очите си.
— Не е чудно, Кейт. Властта е най-заразителната болест.
— И най-обезобразяваща. Затова поисках развод. Този очарователен безделник, за когото се омъжих преди две години, стана изведнъж ревящ есесовец, който накара стария професор Бернщайн да мие улиците, а той седи до него и се смее. Същият Бернщайн, който го излекува преди една година от възпаление на бъбреците. Предлогът беше, че е взел много пари. — Кейт Хегстрьом сви устни. — Аз ги дадох, а не той.
— Радвайте се, че сте се отървали от него.
— Поиска ми двеста и петдесет хиляди шилинга, за да се съгласи на развод.
— Евтино — каза Равик. — Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино.
— Но не получи нищо. — Кейт Хегстрьом вдигна тясното си лице с фини очертания на камея [Фин скъпоценен или полускъпоценен камък, изработен релефно — Б. пр.]. — Казах му какво мисля за него, за партията и за фюрера му — казах, че отсега нататък открито ще говоря за това. Той ме заплаши с гестапо и концентрационен лагер. Аз му се изсмях. Все още съм американка и под закрилата на нашето посолство. Нищо не може да ми се случи, но не е сигурно дали той няма да пострада, защото е бил женен за мен. Тя се смя. — Това не бе му минавало през ум. След като му го припомних, престана да се занимава с мене.
„Посолство, защита, закрила“ — помисли Равик. Всичко това беше като сън от някакъв друг свят.
— Чудя се как Бернщайн може още да практикува — каза той.
— Вече не може. Той ме прегледа тайно при първия кръвоизлив. Слава Богу, че не мога да имам дете. Дете от националсоциалист.
Тя потрепера. Равик стана.
— Трябва да си тръгвам. Вебер ще ви прегледа още веднъж следобед. Проформа.
— Знам. И все пак… този път се страхувам.
— Но, Кейт, не ви е за пръв път. Сега работата дори е по-лека от апендикса, който ви махнах преди две години. — Равик я прегърна леко през рамото. — Вие бяхте първата пациентка, която оперирах тук. А това е нещо като първа любов. Ще бъда много внимателен. Освен това вие сте ми талисман. Носите ми щастие и искам и за в бъдеще да е така.
— Да — каза тя и го погледна.
— И така, довиждане, Кейт. Ще дойда да ви взема в осем вечерта.
— Довиждане, Равик. Сега ще отида да си купя вечерна рокля от „Монбоше“. Трябва да се отърся от тази умора. И от чувството, че съм обвита в паяжина. Виена… — каза с горчива усмивка тя. — Този град- мечта…
Равик слезе с асансьора и мина през хола покрай бара. Там имаше няколко американци. На една маса в средата имаше огромен букет червени гладиоли. Сивата разсеяна светлина, която идваше отвън, им придаваше цвят на стара кръв и човек забелязваше, че са свежи едва когато се приближи до тях.
На втория етаж на хотел „Интернационал“ цареше голямо оживление. Няколко стаи бяха отворени, камериерът и камериерката тичаха насам-натам, съдържателката ръководеше всичко от коридора. Равик се качи по стълбите.
— Какво става тук? — попита той.
Съдържателката беше едра жена с огромен бюст и малка глава с къси черни къдри.
— Испанците си отидоха — каза тя.
— Знам. Но защо толкова късно чистите стаите?
— Защото ни трябват за утре сутринта.
— За нови бежанци от Германия ли?
— Не. От Испания.
— От Испания ли? — попита Равик, без да разбере отначало какво иска да му каже. — Защо? Нали току-що напуснаха.
Съдържателката го погледна с блестящите си черни очи и се усмихна. Усмивка, която издаваше едновременно осведоменост и горчива ирония.
— Другите се връщат — каза тя.
— Кои други?
— Опозицията, естествено. Винаги е така. — Тя извика нещо на девойката, която чистеше. — Ние сме стар хотел — продължи после с известна гордост. — Клиентите ни се връщат с удоволствие. Чакат да се освободят някогашните им стаи.
— Кои стаи? — попита учудено Равик. — Кой чака?
— Господата от опозицията. Повечето от тях са били вече тук. Някои естествено междувременно са загинали. Но останалите чакаха в „Биариц“ и „Сен Жан де-Люз“, докато се освободиха стаи при нас.
— Кога са били тук?
— Господин Равик! — съдържателката беше изненадана, че не я разбра веднага. — То се знае, докато Примо де Ривера беше диктатор в Испания. Трябвало е да избягат и живееха тук. Когато Испания стана република, те си отидоха, а местата им тук се заеха от монархистите и фашистите. Сега те си отидоха, а републиканците се връщат. Тези, които са живи.
— Вярно, не бях помислил за това — каза Равик. Съдържателката погледна в една от стаите. Над леглото бе окачен цветен портрет на бившия крал Алфонс.
— Свали го, Жан — извика тя.
Девойката донесе портрета.
— Остави го ей там! — Съдържателката облегна портрета до стената вдясно и тръгна нататък. В съседната стая имаше портрет на генерал Франко. — Свали и този! И го сложи при другите.
— Защо испанците не са си взели портретите?
— Емигрантите рядко вземат портрети, когато се връщат — обясни съдържателката. — В чужбина те са нещо като утеха. Никой няма нужда от тях обаче в родината си. Освен това рамките са неудобни за пренасяне, а и стъклата много лесно се чупят. Затова си остават почти винаги в хотелите.
Тя прибра в коридора още два портрета на дебелия генерал Франко, един на Алфонс и един по-малък на Гуепо де Лано.
— Иконите може да останат — реши тя, когато намери една Мадона. — Светците са неутрални.
— Не винаги. — каза Равик.
— Бог печели винаги в тежки времена. Аз съм виждала тук и безбожници дори да се молят. — Съдържателката поправи бюста си с енергично движение. — Не сте ли се молили някога, когато сте изпадали в беда?
— Разбира се. Аз не съм безбожник. Но не и дълбоко верующ.
Камериерът се качи по стълбите и мъкнеше по коридора цял куп портрети.
— Нова украса ли? — попита Равик.
— Разбира се. В нашия занаят човек трябва да е тактичен. Така се печели добро име. Особено при нашите посетители, които, мога да ви уверя, са чувствителни към тия неща. Едва ли може да се предположи, че някой ще се чувства удобно в стая, където най-големият му враг го гледа гордо от златна рамка. Не съм ли права?
— Сто на сто.
