Стаята беше разтребена и празна. Жоан си бе отишла. Равик се огледа. Не бе оставила нищо, но той и не очакваше това.
Позвъни. След малко дойде камериерката.
— Дамата си отиде — каза тя, още преди да я попита.
— Виждам. Откъде знаете?
— Но, господин Равик… — възрази девойката, без да добави нещо повече, с такова изражение на лицето, като че са засегнали честта й.
— Закуси ли?
— Не, не я видях. Иначе щях да се сетя да й донеса закуската. Знам това от по-рано.
Равик я погледна. Последното изречение не му хареса. Той извади няколко франка и ги сложи в джоба на престилката й.
— Добре — каза й. — Направете същото и следващия път. Закуска ще носите само ако ви поръчам. И не влизайте да почиствате стаята, преди да сте сигурна, че е празна.
Девойката се усмихна съучастнически.
— Ясно, господин Равик.
Той я погледна неловко. Знаеше какво мисли. Предполагаше, че Жоан е омъжена и не желае да я видят. По-рано би се изсмял на подобна мисъл, но сега му беше неприятно. „Защо пък не?“ — помисли си. После вдигна рамене и се запъти към прозореца. Хотелите са си хотели. Не могат да се променят.
Той отвори прозореца. Над къщите бяха надвиснали облаци. Врабчетата цвърчаха по стрехите. От по- долния етаж се чуваше караница. Сигурно бе семейство Голдберг. Съпругът беше двадесет години по- възрастен от съпругата си. Търговец на жито на едро от Бреслау. Жена му бе любовница на емигранта Визенхоф. Тя мислеше, че никой не знае. Единственият, който не знаеше, беше Голдеберг.
Равик затвори прозореца. Тази сутрин оперира жлъчка. Безименна жлъчка, оперирана за Дюран. Разряза вместо него част от стомаха на непознатия мъж. Двеста франка хонорар. После отиде при Кейт Хегстрьом. Тя имаше температура. Висока температура. Остана един час при нея. Спала бе неспокойно. Нямаше нищо обезпокоително. Но щеше да е по-добре, ако нямаше температура.
Той се загледа през прозореца. Странно чувство на пустота, което настъпваше винаги при такива случаи. Леглото нямаше вече никакво значение. Днешният ден безмилостно разкъсваше вчерашния, както чакал — антилопа. Нощните лесове, израснали като по магия в тъмнината, бяха отново безкрайно далечни — като мираж в пустинята на времето.
Той се обърна… Видя на масата адреса на Люсиен Мартине. Изписаха я неотдавна от болницата. Не ги остави на мира, докато не го направят. Той бе ходил при нея преди два дни. Не беше необходимо да я поглежда отново, но нямаше какво да прави и реши да отиде.
Къщата беше на улица „Клавел“. На долния етаж имаше месарница, където една стара жена размахваше сатър и продаваше месо. Беше в траур. Съпругът й бе починал преди две седмици. Жената въртеше сега търговията с един помощник. Равик я видя, минавайки край магазина. Приготвила се бе за излизане. Беше с шапка с дълъг черен шлейф от креп и режеше набързо едно свинско бутче, за да услужи на своя позната. Шлейфът се развяваше над разсечения труп на свинята, сатърът блесна и падна с трясък.
— С един удар — каза самодоволно вдовицата, като хвърли бутчето на везните.
Люсиен живееше в една таванска стаичка на най-горния етаж. Не беше сама. На един стол се бе разположил момък на около двадесет и пет години. Беше с каскет на колоездач и пушеше цигара, която сам си бе свил. Като гореше, тя стоеше залепена на горната му устна. Той не стана при влизането на Равик.
Люсиен лежеше. Тя се смути и изчерви.
— Не предполагах, че ще дойдете днес, докторе… — Погледна младежа. — Това е…
— Някой си — прекъсна я намръщено момъкът. — Не е необходимо да се съобщават имена — и се облегна на стола. — Вие сте докторът, значи.
— Как сте, Люсиен? — попита Равик, без да му обръща внимание. — Хубаво правите, че лежите.
— Отдавна трябваше да стане — заяви момъкът. — Нищо й няма вече. Не работи, а това са загубени пари, пари.
Равик се обърна към него и каза:
— Оставете ни сами.
— Какво?
— Излезте от стаята. Искам да прегледам Люсиен.
Момъкът се изсмя.
— Можете да я прегледате и пред мене. Не сме толкова изтънчени. Защо ще я преглеждате? Нали завчера сте били вече тук? Или искате да приберете парите за още една визита, а?
— Слушайте, драги — каза спокойно Равик, — не ми приличате на човек, който може да я плати. А дали ще трябват пари, това е друг въпрос. Изчезвайте сега.
Момъкът се ухили и простря удобно крака. Беше с островърхи лачени обувки и виолетови чорапи.
— Моля ти се, Бобо — каза Люсиен. — Само за момент.
Бобо не й обърна внимание и погледна втренчено Равик.
— Много ми е приятно, че сте тук — каза той, — за да мога да се оправя с вас, драги приятелю. Ако мислите, че може да ни доите с болнични такси, операции и така нататък, крива ви е сметката. Ние не сме искали да я изпращаме в болницата — а още по-малко да я оперираме, така че и дума не може да става за пари. Трябва да сте доволен, че не искаме обезщетение. За операция против волята. — Той показа пожълтелите си зъби. — Не очаквахте такова нещо, нали? Да, господине. Бобо си знае работата; не може лесно да го оскубете.
Момъкът изглеждаше много доволен, чувстваше, че се е проявил блестящо. Люсиен пребледня. Поглеждаше тревожно ту Бобо, ту Равик.
— Разбрахте ли? — запита победоносно Бобо.
— Той ли е? — обърна се Равик към Люсиен. Тя не отговори. — Така — добави после и разгледа Бобо.
Висок, слаб хъшлак, с шалче от изкуствена коприна около мършавия врат, по който нагоре-надолу подскачаше адамовата му ябълка. Отпуснати рамене, голям нос, изродена брадичка — карикатурен образ на уличник от предградията.
— Какво искате да кажете? — попита предизвикателно Бобо.
— Мисля, че вече няколко пъти ви казах да излезете. Искам да я прегледам.
— Нещастник — отвърна Бобо.
Равик тръгна бавно към него. Дотегна му да се занимава с тоя хлапак. Бобо скочи, отстъпи назад и извади изведнъж тънко, дълго около метър въже. Равик разбра намерението му. Когато се приближи до него, Бобо щеше да отскочи настрана, а след това да метне въжето на шията му, за да може изотзад да го удуши. Това е възможно, ако другият нищо не подозира или пък се опитва да се боксира.
— Бобо! — извика Люсиен. — Недей!
— Жалък хлапак — извика Равик. — Не знаеш ли нещо по-хубаво от тая стара хитрост с въжето?
Той се изсмя.
Бобо се смути за миг. Погледът му стана неуверен. Равик дръпна внезапно с две ръце сакото от раменете му, така че да не може да мръдне.
— Тая хитрост сигурно не знаеш, нали? — каза той, после отвори бързо вратата и избута грубо от стаята изненадания и безпомощен хлапак. — Ако ти харесват тия работи, стани войник, негоднико! И не досаждай на възрастните.
Той заключи вратата отвътре. После добави:
— А сега да ви прегледам, Люсиен. — Тя потрепера.
— Спокойно, спокойно! Свърши се! — Той взе извехтелия памучен юрган и го сложи на стола. След това вдигна и зеленото одеяло. — Защо сте с пижама? Така е по-неудобно. Не трябва да се движите много, Люсиен.
Тя помълча малко, после каза:
— Днес я облякох.
— Нямате ли нощници? Аз мога да ви изпратя две от болницата.
