Приятно му беше да усети отново вкуса на бистрата ябълкова ракия. Добре, че Жоан бе отгатнала какво трябва да направи.
Тя отметна глава назад и изпи чашата си. Косите й се спуснаха по раменете. Човек би казал, че в този миг тя е само едно: жена, която пие. Равик бе забелязал и друг път същото нещо в нея. Тя се отдаваше напълно на това, което върши. Мина му през ум, че в това се крие и обаяние, и опасност. Такива жени се отдават само на пиенето, когато пият; само на любовта, когато любят; само на отчаянието, когато са отчаяни; и само на забравата, когато трябва да забравят.
Жоан остави чашата и се засмя неочаквано.
— Равик — каза тя, — знам за какво мислиш.
— Така ли?
— Да, чувстваш се като женен. И аз също. Не е особено приятно да те изоставят на вратата. И още повече с рози в ръце. Слава Богу, че имаше калвадос. Не се скъпи толкова!
Равик наля.
— Ти си прекрасна — каза той. — Наистина. Докато бях в банята, не можех да те понасям. А сега намирам, че си чудесна. Наздраве.
Той изпи чашата си.
— Наздраве. Втора нощ — продължи той. — Опасна нощ. Очарованието на неизвестността отлетя, а доверието още го няма. Ще преживеем и това.
Жоан остави чашата си.
— Не ти липсват познания в тази област.
— Нищо не знам. Просто приказвам. Човек не знае никога нищо. Всичко е различно. И сега е така. Няма втора нощ. Всяка нощ е първа. Втората би означавала край.
— Слава Богу. Докъде бихме стигнали иначе? До нещо като аритметика. Ела сега. Не ми се спи още.
Хайде да пием. Звездите там горе зъзнат на студа. Колко малко му трябва на човек, за да почне да трепери, когато е сам! Дори и когато е горещо. Но на двама — това никога не може да се случи.
— И двама души могат да умрат от студ.
— Но не и ние.
— Разбира се — каза Равик. — В тъмнината тя не можа да види изражението на лицето му. — Не и ние.
10
— Какво ми беше, Равик? — попита Кейт Хегстрьом.
Тя лежеше понадигната, с две възглавници под главата. Стаята миришеше на лизол и парфюм. Горният прозорец беше леко открехнат. Чист и студен въздух проникваше отвън и се смесваше с топлината на стаята, сякаш не бе януари, а април.
— Няколко дни имахте висока температура, Кейт. След това спахте непрекъснато почти двадесет и четири часа. Температурата спадна вече и сега сте много добре. Как се чувствате?
— Уморена съм все още. Но не както преди. Вече не съм така скована, почти нямам болки.
— Малко по-късно ще почувствате. Не много силни. Ще направим всичко възможно, за да са поносими… Но няма да е така, както е сега. Сама знаете…
Тя кимна.
— Оперирали сте ме, Равик…
— Да, Кейт.
— Необходимо ли беше?
— Да.
Той почака. Най-добре беше да изчака въпросите й.
— Колко време ще лежа?
— Няколко седмици.
Тя помълча.
— Мисля, че ще е добре да полежа. Имам нужда от почивка. Много ми дойде. Сега разбирам, чувствах се уморена. Не исках да го призная. Дали се е дължало на болестта?
— Положително.
— Както и това, че имах от време на време неочаквани кръвоизливи?
— И това, Кейт.
— Тогава е добре, че сега имам време. Сигурно е било необходимо. Струва ми се, че не бих могла да стана и да повторя всичко това отново. Не бих могла.
— Не е нужно. Забравете го. Мислете само за близкото бъдеще. За закуската си например.
— Добре — усмихна се леко тя. — Но дайте ми тогава огледалото.
Той й подаде огледалото от нощната масичка. Тя започна да разглежда внимателно лицето си.
— От вас ли са тия цветя, Равик?
— Не. От болницата.
Тя остави огледалото на леглото.
— Болниците не купуват люляк през януари. Най-много астри или нещо подобно. А и освен това не знаят, че люлякът е любимото ми цвете.
— Но тук знаят. Всички ви познават, Кейт. — Равик стана. — Трябва вече да вървя. Към шест часа ще дойда пак да ви видя.
— Равик…
— Да.
Той се обърна. И помисли: „Сега ще ме попита.“ Тя му подаде ръка. И каза:
— Благодаря ви, благодаря за цветята. За грижите. При вас винаги чувствам, че съм в сигурни ръце.
— Добре, Кейт, добре. Но не съм направил нищо особено. А сега поспете, ако можете. Ако имате болки, позвънете на сестрата. Ще оставя при нея успокоително. А следобед ще дойда пак.
— Къде е конякът, Вебер?
— Неприятно ли беше? Ето шишето. Донесете една чаша, Йожени.
Йожени неохотно донесе една чаша.
— Това е напръстник — възмути се Вебер. — Донесете една прилична чаша. Или почакайте. Ще си взема сам. В противен случай може да се преуморите.
— Господин доктор Вебер, не мога да разбера — заяви хапливо Йожени, — защо, щом дойде господин Равик, вие започвате…
— Добре, добре — прекъсна я Вебер. След това наля чаша коняк. — Заповядайте, Равик. Какво ви пита тя?
— Не ме разпитва — каза Равик. — Вярва ми, без да пита.
— Виждате ли — заяви победоносно Вебер, като го погледна, — нали ви казах.
Равик изпи чашата на един дъх.
— Случвало ли ви се е някога да ви благодари пациент, комуто не можете да помогнете?
— Често:
— И да ви вярва изцяло?
— Естествено.
— Какво изпитвате в такива случаи?
— Облекчение — каза учудено Вебер. — Голямо облекчение.
— На мене ми се повръща, чувствам се престъпник.
Вебер се засмя и прибра бутилката.
— Повръща ми се — повтори Равик.
— Това е първото човешко чувство, което откривам у вас — намеси се Йожени. — Като се изключи, разбира се, начинът, по който го изразявате.
