е нужно на този свят. Добре е да не свикваш с много неща, когато живееш така несигурно. Човек или ги изоставя, или ще му ги отнемат. Трябва да е готов всеки ден да тръгне. Затова именно живееше сам — когато човек непрекъснато е на път, не бива да се обвързва с нищо. Нищо не трябва да вълнува сърцето му. Само приключения. Нищо повече.
Погледна леглото. Избеляло, измачкано бельо. Нямаше нищо странно в това, че чака. Често бе чакал жени. Но чувстваше, че е било другояче — просто, ясно и грубо. Понякога и с безименната нежност, която огражда желанието със сияние. Отдавна не бе чакал тъй, както чакаше днес. В сърцето му се бе промъкнало нещо, на което не бе обърнал внимание. Нещо ставаше там. Пробудило ли се беше то? И от кога? Или това бе зовът на миналото, на сините глъбини, който го настигаше като полъх от ливадите, ухаещи на мащерка, като шумолене на тополи и пролетен горски аромат? Той не искаше нищо да притежава. Не желаеше да бъде завладян. Защото бе винаги на път.
Стана и започна да се облича.
Човек трябва да е независим. Всичко започва с малка зависимост. Отначало не я забелязваш. Докато изведнъж се почувстваш уплетен в мрежата на навика. Навик, за който съществуват много имена: едно от тях е любов. Не трябва да се свиква с нищо. Дори с тялото.
Той не заключи вратата. Ако дойде, Жоан няма да го намери. Може да остане, ако иска. За секунда помисли дали да й остави бележка. Но не обичаше да лъже; а не искаше и да каже къде отива.
Върна се към осем часа сутринта. Вървял бе в студа под светлината на уличните лампи и изведнъж се почувства ободрен и освежен. Но щом застана пред хотела, усети отново същото напрежение.
Жоан я нямаше. Равик и не очакваше да я види тук. Стаята изведнъж му се стори по-празна от всеки друг път. Той я огледа, търсейки следи, че е идвала. Нищо не намери.
Позвъни на камериерката. Тя дойде след известно време.
— Искам да закуся.
Тя го погледна. Не каза нищо. А той не искаше да я разпитва.
— Кафе и кифли, Ев.
— Добре, господин Равик.
Той погледна леглото. Дори Жоан да е идвала, тя никога не би легнала в празно легло. Странно колко мъртви изглеждат вещите, до които се е докосвало човешко тяло, когато то вече не ги топли — легло, бельо, дори вана. Всичко става противно, щом загуби топлината.
Равик запали цигара. Може би е предположила, че са го повикали при болен. Но тогава би оставил бележка. Каза си изведнъж, че е истински идиот. Искаше да бъде независим, а бе всъщност само безцеремонен. Безцеремонен и глупав като осемнадесетгодишен младеж, който иска да докаже нещо сам на себе си. В това имаше много повече зависимост, отколкото ако бе останал да я чака.
Камериерката донесе закуската.
— Да оправя ли вече леглото? — попита тя.
— Защо „вече“?
— Защото ще искате може би да спите. А човек спи по-добре в оправено легло.
Тя го погледна безизразно.
— Бил ли е някой тук? — попита той.
— Не знам. Аз дойдох в седем часа.
— Как се чувства човек, Ев, ако трябва да оправя всяка сутрин по десетина чужди легла?
— Не много зле, господин Равик, ако господата не искат нещо повече. Но такива винаги има, при все че публичните домове в Париж са толкова евтини.
— Сутрин те не работят, Ев. А някои гости се чувстват сутрин особено силни.
— Да, особено старите. — Тя вдигна рамене. — Ако не го правиш, ще загубиш бакшиша. В това е работата. А има и такива, които след това започват постоянно да се оплакват; че стаята не била чиста, че камериерката била нахална. От яд, разбира се. Няма какво да се прави. Такъв е животът.
— Да го направим днес малко по-лек, Ев — каза Равик, като извади една банкнота от джоба си. — Купете си с тия пари шапка или вълнена жилетка.
Очите на Ев светнаха.
— Благодаря, господин Равик. Днешният ден започва добре. Може ли да ви оправя по-късно леглото?
— Да.
Тя го погледна.
— Дамата, която идва напоследък тук, е много интересна.
— Ако кажете още една дума, ще си взема парите. — Равик бутна Ев към вратата. — Хайде! Старите донжуани ви чакат. Не ги разочаровайте.
Той седна на масата и започна да яде. Закуската не му се услаждаше особено. Стана и продължи да яде прав. Така беше по-вкусно.
Слънцето се показваше червено над покривите. Хотелът се пробуждаше. Старият Голдберг от долния етаж започна утринния си концерт. Кашляше и охкаше, като че има шест бели дроба. Емигрантът Визенхоф отвори прозореца си и засвири с уста параден марш. На горния етаж шумеше вода. Блъскаха се врати. Само испанците още не се обаждаха. Равик се протегна. Нощта бе отминала. Нямаше я вече покварата на тъмнината. Той реши да остане сам няколко дни.
Вестникарчетата разгласяваха навън утринните новини. Инциденти на чехословашката граница. Германски войски в Судетите. Мюнхенската спогодба в опасност.
11
Момчето не пищеше. Само гледаше втренчено лекарите. Беше все още толкова замаяно, че не усещаше болка. Равик погледна смазания му крак.
— На колко е години? — обърна се той към майката.
— Какво? — попита тя, без да разбира.
— На колко е години?
Жената със забрадката раздвижи устни.
— Кракът му! — каза тя. — Кракът му! Камион беше.
Равик преслуша сърцето му.
— Боледувал ли е?
— Кракът му! — каза жената. — Кракът му!
Равик се изправи. Сърцето на раненото момче туптеше бързо като на птичка, но с нищо не издаде тревогата си. Ще трябва да наблюдава изтощеното й рахитично момче по време на упойната. В разкъсания крак се бяха набили от улицата много нечистотии.
— Ще ми отрежете ли крака? — попита момчето.
— Не — отговори Равик, без сам да си вярва.
— По-добре е да го отрежете, отколкото да остане неподвижен.
Равик погледна внимателно това преждевременно остаряло лице. По него не се забелязваше още никаква следа от болка.
— Ще видим — каза той. — Сега ще трябва да те приспим. Много е просто. Няма защо да се страхуваш. Бъди спокоен.
— Една минута господине. Номерът беше ФО — 2019. Бихте ли го записали на майка ми?
— Какво? Какво, Жано? — попита майката, като трепна.
— Аз помня номера. Номера на колата. ФО — 2019. Видях го пред себе си. Светофарът светеше червено. Шофьорът е виновен.
Момчето започна да диша тежко.
— Застрахователното дружество трябва да плати. Номерът…
— Записах го — каза Равик. — Бъди спокоен. Всичко записах.
Той направи знак на Йожени да започне упойката.
— Майка ми трябва да отиде в полицията. Застрахователното дружество трябва да плати… — Изведнъж
