— Вие не сте откривател, Йожени, а медицинска сестра, често забравяте това — забеляза Вебер. — Въпросът е уреден, Равик, нали?
— Да. Засега.
— Добре. Тя казала тази сутрин на сестрата, че иска да замине за Флоренция, щом излезе от болницата. Ще се отървем, значи. — Вебер потърка ръце. — Тамошните лекари ще се грижат по-нататък. Не обичам да имам смъртни случаи в болницата. Накърняват доброто й име.
Равик позвъни на вратата на акушерката, която бе извършила аборта на Люсиен. След доста време му отвори възчерен мъж. Щом видя Равик, задържа вратата и изръмжа:
— Какво желаете?
— Искам да поговоря с госпожа Буше.
— Заета е.
— Няма значение. Ще почакам.
Мъжът се готвеше да затвори вратата.
— Ако не мога да я видя сега, ще дойда след четвърт час — каза Равик, — но вече не сам. А с някой, който непременно ще може да я види.
— Какво значи това? — попита човекът, като го погледна втренчено. — Какво желаете?
— Вече ви казах. Искам да говоря с госпожа Буше. Мъжът се позамисли.
— Почакайте малко — и затвори вратата след себе си.
Равик започна да разглежда очуканата, боядисана с кафява боя врата, ламаринената кутия за писма и кръглата емайлирана табелка с името. Много нищета и страх бяха престъпвали тоя праг. Заради безсмислените закони, които предават толкова човешки същества в ръцете на мошеници вместо на лекари. Така не се повишава раждаемостта. Който не иска деца, намира начин да се отърве от тях независимо от законите. Резултатът от всичко това беше само, че всяка година се опропастяват няколко хиляди майки.
Вратата отново се отвори.
— От полицията ли сте? — попита небръснатият мъж.
— Ако бях от полицията, нямаше да чакам тук.
— Влезте.
Мъжът въведе Равик през един тъмен коридор в препълнена с мебели стая. Плюшен диван и няколко позлатени стола, килим имитация обюсон, орехов бюфет, пасторални картини по стените. Пред прозореца метална поставка с кафез, а в него — едно канарче. Във всяко свободно кътче порцеланови и гипсови статуетки.
Госпожа Буше влезе. Беше невероятно дебела, облечена в много широко и не дотам чисто кимоно. Истинско чудовище с гладко и хубаво лице, като се изключи неспокойният поглед.
— Какво обичате, господине? — запита тя с делови тон, без да сяда.
— Дойдох заради Люсиен Мартине — каза Равик като стана. — Вие сте й правили аборт.
— Глупости — отговори веднага невъзмутимо жената. — Не познавам никаква Люсиен Мартине и не правя аборти. Грешите или пък някой ви е излъгал.
Тя се приготви да тръгне, сякаш въпросът бе приключен. Но не тръгна. Равик чакаше.
— Нещо друго? — обърна се тя.
— Абортът не е направен както трябва. Девойката получи силен кръвоизлив и за малко не умря. Трябваше да бъде оперирана. Аз я оперирах.
— Това е лъжа — изсъска веднага госпожа Буше. — Лъжа! Мръсници! Вършат глупости, а после топят другите. Ще я науча аз нея. Мръсница такава. Моят адвокат ще уреди въпроса. Хората ме знаят, плащам си данъците и ще видим дали тази безсрамна уличница…
Равик я наблюдаваше с възхищение. Изразът на лицето й не се промени въпреки това избухване. То си остана гладко и хубаво — само устата й се сви и затрака като картечница.
— Девойката не иска много — прекъсна я той. — Само да й върнете платения хонорар.
— Платения хонорар ли? — изсмя се госпожа Буше. — Кога съм получавала хонорар от нея? Има ли разписка?
— Не, разбира се. Вие едва ли давате разписки.
— Никога не съм я виждала. Кой ще й повярва?
— Тя има свидетели. Оперирана бе в клиниката на доктор Вебер. Диагнозата беше ясна. За случая е съставен протокол.
— Може да имате хиляди протоколи. Откъде личи, че аз съм направила нещо? Болница! Доктор Вебер! Ще умра от смях. Мръсница като нея в такава изискана болница! Нямате ли си друга работа!
— Напротив. Слушайте! Девойката ви е платила триста франка. Може да ви осъди да й платите обезщетение.
Вратата се отвори. Възчерният мъж се появи на прага.
— Какво има, Адел?
— Нищо. Да ме съди за обезщетение ли? Ако отиде в съда, нея ще осъдят. Преди всичко нея; това е сигурно, защото ще признае, че е абортирала. А обстоятелството, че абортът е бил извършен от мен, трябва да се докаже — нещо, което тя не може да направи.
Възчерният мъж измърмори нещо.
— Спокойно, Роже — каза госпожа Буше. — Иди си!
— Брюние е оттатък.
— Добре. Кажи му да почака. Нали знаеш…
Мъжът кимна и излезе, оставяйки след себе си силна миризма на коняк. Равик подуши.
— Стар коняк — каза той. — Най-малко от преди тридесет-четиридесет години. Блазе на тия, които пият такова нещо рано следобед.
Госпожа Буше го погледна за миг втренчено, малко озадачена, след това сви бавно устни.
— Вярно. Искате ли една чашка?
— Защо не.
Въпреки пълнотата си тя стигна поразително бързо и тихо до вратата.
— Роже!
Мъжът се появи.
— Пак си пил от хубавия коняк! Не лъжи, познах по миризмата! Донеси бутилката. Без приказки, донеси бутилката!
— Почерпих Брюние — отвърна Роже, като донесе бутилката. — Той ме накара да пийна с него.
Госпожа Буше не отговори. Затвори вратата и извади една кристална чаша от ореховия бюфет. Равик я погледна с отвращение. На чашата имаше гравирана женска глава. Госпожа Буше наля и остави чашата на украсената с пауни покривка.
— Изглеждате разумен човек, господине — каза тя.
Равик не можеше да й откаже известна почит. Тя не беше от желязо, както бе казала Люсиен. А от нещо по-лошо. От каучук. Желязото може да се пречупи. Каучукът — никога. Доводите й против възможността за получаване обезщетение бяха правилни.
— Вашата операция се е оказала несполучлива — каза той. — Имаше сериозни последици. Достатъчно основание да върнете парите.
— Връщате ли вие хонорара, ако пациентът ви умре след операция?
— Не. Но понякога изобщо не вземаме хонорар. От Люсиен например.
— Тогава защо вдига толкова шум? — попита госпожа Буше, като го погледна. — Трябва да е доволна.
— Моите почитания, госпожо — каза Равик, вдигайки чашата. — Човек не може да ви победи.
Жената остави бавно бутилката на масата.
— Мнозина вече са се опитвали, господине — заяви тя. — Но вие изглеждате по-разумен. Мислите ли, че тази професия е приятна? Или че всичките пари са за мене? Полицията получава почти сто франка от тия триста, които съм взела. Мислите ли, че иначе бих могла да работя? Един вече е дошъл и чака навън, за да получи пари. Трябва да ги подкупвам, да ги подкупвам непрестанно; няма друг изход. Казвам ви това тук, на
