по лицето му избиха едри капки пот, като че го бе навалял дъжд. — Ако ми отрежете крака, ще трябва да платят повече, отколкото ако… остане вдървен…
Очите му се губеха в синкаво-черните сенки, открояващи се на лицето му като мръсни локвички. Момчето изохка и се опита да каже още нещо:
— Майка ми… не разбира нищо… Помогнете й… Не можа да продължи. Започна глухо да стене, сякаш някакво измъчено животно виеше в него.
— Как е животът навън, Равик? — попита Кейт Хегстрьом.
— Защо се интересувате, Кейт? Мислете за нещо по-приятно.
— Струва ми се, че съм цяла вечност тук. Всичко останало ми е така далечно. Сякаш е потънало в дън земя.
— Нека потъне за известно време.
— Не… Иначе би ми се струвало, че тази стая е последният ковчег, а потопът е стигнал вече до прозореца. Какво става навън, Равик?
— Нищо ново, Кейт, светът продължава усилено да се готви за самоубийство и на всичко отгоре се самозалъгва за действителния ход на нещата.
— Ще има ли война?
— Всеки знае, че ще има война. Не се знае само кога. Всеки очаква някакво чудо. — Равик се усмихна. — Никога досега не съм виждал толкова много държавници, които вярват в чудеса, колкото има сега във Франция и Англия. В Германия те са твърде малко.
Тя помълча известно време. После каза:
— Като си помисля, че е възможно…
— Да… Струва ти се невероятно, но така ще стане, точно защото го смятаме за невъзможно и не вземаме никакви мерки. Имате ли болки, Кейт?
— Не са непоносими. — Тя оправи възглавницата под главата си. — Иска ми се просто да избягам оттук, Равик.
— Да — каза неуверено той. — Кой ли не иска?
— Когато изляза от болницата, ще отида в Италия. Във Фиезоле. Имам там една тиха къща с градина. Ще поживея известно време в нея. Там е още хладно. Ще се радвам на ведрото пролетно слънце. По пладне първите гущери ще се припичат до южните стени. Вечер ще чувам камбаните на Флоренция. А нощем луната и звездите ще надничат зад кипарисите. В къщата има книги и голяма каменна камина с дървени пейки наоколо. Можещ да седиш край огъня. Камината има стойки, в които можеш да си оставиш чашата и така да позатоплиш червеното вино. И никакви хора. Само една стара двойка, която поддържа къщата.
Тя погледна Равик.
— Прекрасно — каза той. — Тишина, камина, книги и спокойствие. Тия неща се смятаха едно време за буржоазен разкош. А днес са само мечта по изгубен рай.
Тя кимна.
— Искам да остана там известно време. Няколко седмици. Може би няколко месеца. Още не знам. Искам да заживея спокойно. След това ще се върна тук и ще замина за Америка.
Равик чу от коридора тракането на чинии. Разнасяха вечерята.
— Добре, Кейт — каза той.
Тя се поколеба, преди да попита:
— Ще мога ли да имам пак дете, Равик?
— Скоро не. Първо ще трябва да укрепнете.
— Нямах предвид това. Мога ли изобщо да имам дете след тази операция? Не е ли…
— Не — отвърна Равик. — Нищо не извадихме.
— Това исках да знам — каза тя с дълбока въздишка.
— Но трябва да мине доста време, Кейт. Целият ви организъм трябва да се засили.
— Не е важно колко време ще трае. — Тя приглади косите си. Камъкът на пръстена й блесна в тъмнината. — Смешно е, че задавам такъв въпрос, нали? И то точно сега.
— Не. Често се случва. Много по-често, отколкото човек предполага.
— Наситих се изведнъж на всичко. Искам да си отида и да се омъжа истински, старомодно, да имам деца, да живея спокойно и да се радвам на живота.
Равик погледна през прозореца. Ярката червенина на залеза бе надвиснала над покривите. Светлинните реклами потъваха в нея като безкръвни цветни призраци.
— Сигурно това ви изглежда глупаво след всичко, което знаете за мен — каза Кейт Хегстрьом зад гърба му.
— Не, ни най-малко, Кейт.
Жоан Маду дойде в четири часа през нощта. Равик се събуди, когато вратата се хлопна. Той спеше и вече не я чакаше. Видя я застанала в рамката на отворената врата. Тя се опитваше да си проправи път с букет огромни хризантеми. Той не виждаше лицето й, а само фигурата и големите светли цветя.
— Какво е това? — попита той. — Цяла гора хризантеми? Какво значи това, за бога?
Жоан успя да внесе цветята и ги хвърли на леглото. Цветята бяха влажни и студени, а листата им миришеха на есен и на пръст.
— Подарък са ми — каза тя. — Откакто се запознах с теб, почнах да получавам подаръци.
— Махни ги! Още не съм умрял. Да лежа, покрит с цветя, още повече с хризантеми, значи да се чувствам наистина в хубавото старо легло на хотел „Интернационал“ като в ковчег.
— Не! — Жоан грабна цветята от леглото и ги хвърли на пода. — Не говори такива работи!
Равик я погледна. Бе забравил при какви обстоятелства се бяха запознали.
— Забравих това — каза той. — Нямах нищо лошо предвид.
— Няма да говориш вече така. Дори и на шега. Обещай ми!
Устните й трепереха.
— Но, Жоан… наистина ли се страхуваш толкова много?
— Да. Това е нещо повече от страх, не знам точно какво е.
— Няма да си правя шеги с такива неща — каза Равик, като стана. — Доволна ли си сега? — Тя кимна и облегна глава на рамото му.
— Не знам защо. Просто не мога да понасям. Като че някаква ръка се простира към мене в мрака. Изпитвам страх, сляп страх, сякаш тази ръка ме дебне отнякъде. — Тя се притисна до него. — Не позволявай да се случи това!
Равик я притисна в обятията си.
— Не, няма да позволя.
Тя кимна отново.
— Ти можеш да го направиш…
— Да — каза той с глас, изпълнен със скръб и насмешка, като мислеше за Кейт Хегстрьом. — Мога, разбира се, че мога.
Тя се раздвижи в обятията му.
— Вчера идвах…
— Идва ли? — Равик не мръдна.
— Да.
Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии.
— Нямаше те…
— Да, нямаше ме.
— Знам, че не трябва да питам къде си бил.
— Да.
Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:
— Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?
— Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш — усмихна се Равик. — Иначе никога няма да
