уличница. А това не бе истина: аз му бях вярна, докато го обичах. Той не можеше да разбере, че вече не го обичах.
— Никой не разбира това.
— Не, ти би разбрал. Аз винаги ще те обичам. Ти си друг, а и отношенията ни са съвсем различни… Той искаше да ме убие. — Тя се разсмя. — Мъжете искат винаги да ни убият. Няколко месеца по-късно другият искаше също да ме убие. Но никога не го правят. Ти никога няма да искаш да ме убиеш.
— Най-много с калвадос — каза Равик. — Я ми подай бутилката! Разговорът започна да става по- човешки, слава Богу. Като те слушах преди малко, се изплаших.
— Защото те обичам ли?
— Няма да подновяваме този разговор. Прилича ми на разходка с фрак и перука. Заедно сме — но кой знае колко ще продължи? Заедно сме и — това е достатъчно. За какво са ни тези етикети?
— Това „кой знае колко ще продължи“ не ми харесва. Това все пак са само думи. Ти няма да ме напуснеш. И това са само думи, разбира се, знаеш много добре.
— Разбира се. Напускал ли те е някога човек, когото си обичала?
— Да — погледна го тя. — Единият винаги напуска другия. Понякога другият е по-бърз.
— Какво правиш тогава?
— Какво ли не! — Тя взе чашата от ръцете му и я изпи. — Какво ли не! Но нищо не помага. Бях ужасно нещастна.
— За дълго ли?
— Една седмица.
— Не е много.
— Цяла вечност е, ако човек е наистина нещастен. Толкова страдах с всяка частица от съществото си, че всичко изчезна само за една седмица. Косите, кожата, леглото и дрехите ми дори бяха нещастни. Нещастието ме бе така завладяло, че нищо наоколо не съществуваше за мен. А когато всичко друго престане да съществува и нещастието престава да е нещастие — защото няма с какво да се сравни; тогава настъпва пълно изтощение. След това всичко минава. И човек заживява постепенно нов живот.
Жоан целуна ръката му. Той усети меките предпазливи устни.
— За какво мислиш? — попита.
— За нищо. Само за това, че си ужасно невинна. Съвсем покварена и съвсем непокварена. А това е най-опасното нещо на този свят. Дай ми пак чашата. Искам да пия за моя приятел Морозов, познавача на човешките сърца.
— Не обичам Морозов, не може ли да пием за нещо друго?
— Няма да го обичаш, разбира се. Той вижда всичко. Да пием за теб тогава.
— За мен ли?
— Да, за теб.
— Аз не съм опасна — каза Жоан. — Намирам се в опасност, но не съм опасна.
— Обстоятелството, че мислиш по тоя въпрос, крие вече само по себе си опасност. Нищо няма да ти се случи. Наздраве!
— Наздраве! Но ти не ме разбираш.
— Защо да се мъчим да се разбираме? От това се раждат всички недоразумения на света. Дай ми бутилката.
— Прекалено много пиеш. Защо?
— Слушай, Жоан — каза Равик, — ще дойде ден, когато ще кажеш: „Прекалено много пиеш!“ и ще мислиш, че ми желаеш само доброто. А в действителност ще искаш само да спреш разходките ми в области, където не можеш да ме следиш. Наздраве! Днес ние празнуваме. Славно се отървахме от разчувстването, което е надвиснало като черен облак. Наздраве!
Усети как тя трепна. После се изправи. Облегна се с ръце на пода и го погледна. Очите й бяха широко отворени, хавлията се бе плъзнала по раменете й, косите й бяха разпилени по тила; приличаше в тъмнината на млада лъвица.
— Знам — каза спокойно тя, — че ми се смееш, но ми е все едно. Аз чувствам, че живея; чувствам го с цялото си същество, дишането ми не е същото, сънят ми вече не е мъртвешки, ставите ми имат отново цел, ръцете ми не са празни и за мене е съвсем безразлично какво мислиш или какво казваш; аз летя, тичам, потапям се в тоя живот, без много да мисля, щастлива съм, нито се колебая, нито се страхувам да заявя това, дори и да ми се смееш и подиграваш.
Равик помълча. После каза:
— Не се подигравам на теб, Жоан, а на себе си…
Тя се наведе към него.
— Защо? В подсъзнанието ти има нещо, което се съпротивява. Защо?
— Нищо не се съпротивява. Аз просто съм по-бавен от теб.
— Не е само това — поклати тя глава. — Има нещо, което обича самотата, чувствам го. Някаква преграда.
— Няма никаква преграда. Това са само петнадесетте години, прекарани повече от теб на този свят. Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.
Жоан не отговори. Равик не разбра дали го бе чула. Погледна през прозореца и усети как в жилите му се разлива силната топлина на калвадоса. Ударите на пулса заглъхнаха и изведнъж настана покой, вечната картечница на времето най-после замълча. Червената луна се извиси над покривите като кубе на джамия и заплува между облаците, а земята потъна под сипещия се сняг.
— Знам — каза Жоан, обгърнала с ръце коленете си и облегнала брадичка на тях, — че е глупаво да ти разправям миналото си. Мога да мълча или да излъжа, но не искам. Защо да не ти разправя всичко за себе си? Какъв смисъл има да се опитвам да украсявам живота си? Бих го показала още по-лош, защото сега го намирам смешен. Не го разбирам вече и нямам нищо против ти да се надсмиваш и на него, и на мене.
Равик я погледна. Колената й бяха притиснали големите бели хризантеми върху вестника, който беше пъхнал под тях. „Странна нощ — помисли той. — Някъде стрелят, преследват, затварят, измъчват и убиват хора, един кът на мирната земя е нападнат, ние знаем това и стоим безпомощни, животът гъмжи в осветените кръчми на града, никой не иска и да знае, хората се прибират спокойно да спят, аз стоя тук с една жена с бледи хризантеми и бутилка калвадос, докато сянката на любовта се издига потръпваща, самотна, странна, тъжна, прокудена от спокойните градини на миналото, свенлива, плаха и бегла, сякаш няма никакви права…“
— Жоан — каза после бавно, с намерение да каже нещо съвсем друго, — много е хубаво, че си тук.
Тя го погледна. Той взе ръцете й.
— Знаеш ли какво значи това? Повече, отколкото хиляди други думи.
Жоан кимна. Очите й се просълзиха внезапно:
— Знам, че не значи нищо.
— Не е вярно — отговори Равик, макар да знаеше, че е права.
— Да, абсолютно нищо. Трябва да ме обичаш, мили. Това е всичко.
Той не отговори.
— Трябва да ме обичаш — повтори тя. — Иначе съм загубена.
„Загубена… — помисли Равик. — Колко леко само го каза! Този, който е истински загубен, не говори.“
12
— Отрязахте ли ми крака? — попита Жано. Дребничкото му лице беше безкръвно и бяло като стената на стара къща. Луничките му се очертаваха ярко, сякаш не принадлежаха на това лице, а бяха капчици боя, пръснати по него. Ампутираният крак лежеше в телено кошче, върху което бе проснато одеялото.
— Имаш ли болки? — попита Равик.
— Да. В крака. Кракът много ме боли. Попитах сестрата, но тоя стар дракон нищо не ми каза.
