успееш.
— Човек трябва да пита за дреболиите — каза тя, като го погледна. — А не за големите неща.
— Правилно.
Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева по улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята.
Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него.
— Къде беше нощес? — попита тя.
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита, като й подаде цигара.
— Да.
Малко се поколеба и после допълни:
— Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма, да дойдеш и затова излязох.
Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината.
— Това е всичко — каза Равик.
— И после отиде да пийнеш нещо?
— Да…
Жоан се обърна и го погледна.
— Равик — попита тя, — затова ли излезе наистина?
— Да.
Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й. Нейната топлина заедно с тази на халата, който му беше много по-скъп, отколкото редица години от живота му; и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него.
— Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?
— Не.
— Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш.
— Щях да ти кажа.
— Не беше ли това причината?
— Не, наистина не беше.
— Тогава съм щастлива.
— Какво каза? — попита Равик, като я погледна.
— Щастлива съм — повтори тя.
Той замълча известно време. После запита:
— Знаеш ли какво говориш?
— Да.
Бледото сияние отвън се отразяваше в очите й.
— Такива работи не се казват толкова леко, Жоан.
— Не го казах леко.
— Щастие! — каза Равик. — Къде започва и къде свършва то?
Кракът му докосна хризантемите. „Щастие — помисли той. — Сините хоризонти на младостта, златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?“
— То започва и свършва с теб — каза Жоан. — Много просто.
Равик не отговори: „Какво приказва?“ — помисли той, после каза:
— Остава да ми кажеш, че ме обичаш.
Той махна с ръка.
— Та ти почти не ме познаваш.
— Какво общо има това с любовта?
— Много нещо. Любовта значи да искаш да остарееш с някого.
— Не съм чувала такова нещо. Но любов значи да не можеш да живееш без някого.
— Къде е калвадосът? — попита Равик.
— На масата. Ще ти го донеса. Не ставай.
Тя донесе бутилката заедно с една чаша и я остави на пода до цветята. После продължи:
— Знам, че не ме обичаш.
— Тогава знаеш повече от мене…
Тя вдигна бързо глава. И добави:
— Но ще ме обикнеш.
— Чудесно. Да пием тогава!
— Почакай!
Тя наля чашата и я изпи. После отново я напълни, и му я подаде. Той я взе и я задържа за миг. „Не е вярно — помисли той. — Полусън в бавно гаснещата нощ. Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.“
— Откъде знаеш? — запита той.
— Защото те обичам.
„Как само борави с тази дума! — помисли Равик. — Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания… Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах — че любовта е желание да остарееш с някого, — не е най-голямата глупост? Не е ли много по-правилна нейната спонтанност? Защо стоя аз тук в тая зимна нощ, отвсякъде ме дебне война, а аз цепя думите на две? Защо се съпротивявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?“
— Защо се противиш? — попита Жоан.
— Какво?
— Защо се противиш? — повтори тя.
— Не се противя. Пък и на какво?
— Не знам. В теб има нещо затворено, до което не допускаш никого и нищо.
— Хайде да изпием още по една чаша — предложи Равик.
— Аз съм щастлива и искам и ти да бъдеш щастлив. Много съм щастлива. С теб се събуждам и с теб заспивам. Не ме интересува нищо друго. Когато мисля за нас двамата, всичко ми изглежда като сън, изпълнен с музика, в който от време на време нахлуват хора, разговарят и изчезват, но музиката винаги остава. Да, остава.
„Само преди няколко седмици ти беше нещастна — помисли Равик — и не ме познаваше. Как можа да дойде толкова бързо щастието?“ Той изпи чашата с калвадос. И попита:
— Често ли си щастлива?
— Не.
— Само понякога. Кога почувства за последен път, че всичко е сън?
— Защо ме питаш?
— Просто за да кажа нещо. Нямам причина иначе.
— Вече го забравих, а и не ме интересува. Тогава всичко беше съвсем различно.
— Винаги е различно.
Тя се усмихна. Лицето й бе светло и открито като цвете, широко отворило листа.
— Преди две години — каза тя. — Но не трая дълго. В Милано.
— Сама ли беше тогава?
— Не. Бях с човек, който беше нещастен, ревнив и не ме разбираше.
— То се знае.
— Но ти би разбрал. Той ми правеше ужасни сцени. — Тя се настани по-удобно, смъкна една възглавница от дивана и я сложи зад гърба си, после се облегна. — Наричаше ме неблагодарна и невярна
