— Отрязахме крака — каза Равик.
— Над коляното ли или под него?
— Десет сантиметра над коляното. То беше смазано и не можеше да се спаси.
— Добре — каза Жано. — Това ще увеличи застраховката с около петнадесет процента. Много добре! Изкуственият крак си е изкуствен. Все едно дали е над коляното или под коляното. Но петнадесет на сто повече е нещо, което човек слага всеки месец в джоба си. — Той се поколеба за миг. — По-добре ще е засега да не казвате нищо на майка ми. От тая папагалска клетка тя няма да види ампутирания ми крак.
— Няма да й кажем нищо, Жано.
— Застрахователното дружество ще ми плаща пожизнена пенсия. Така е, нали?
— Мисля, че да.
Бялото като сирене лице на момчето се изкриви в гримаса.
— Ще има да се пулят, като разберат, че съм само на тринадесет години. Дълго ще трябва да ми плащат. Знаете ли вече кое е застрахователното дружество?
— Още не. Но знам номера на колата. Нали си го запомнил. Полицията беше вече тук. Искаха да те разпитат, но ти още спеше тази сутрин. Довечера ще дойдат пак.
Жано се замисли. После каза:
— Ами свидетели! Важно е да имаме свидетели. А имаме ли?
— Мисля, че майка ти има два адреса. Държеше някакви листчета в ръката си.
Момчето стана неспокойно.
— Тя ще ги загуби, ако не ги е загубила вече. Нали знаете какви са старите хора? Къде е тя сега?
— Майка ти беше при теб цяла нощ, както и днес до обед. Едва тогава успяхме да я отпратим. Скоро ще дойде.
— Дано не ги е загубила. Полицията… — Той махна леко със слабата си ръка. — Мошеници! — промълви. — Всички са мошеници! Комбина със застрахователните дружества. Но ако човек има добри свидетели… Кога ще дойде майка ми?
— Скоро. Не се тревожи. Всичко ще се уреди. Жано размърда устни, като че дъвче нещо.
— Понякога плащат веднага цялата сума. Като обезщетение. Вместо пенсия. С тоя капитал бихме могли да започнем някаква търговия с майка.
— Почивай сега — каза Равик. — Имаш време да обмислиш тоя въпрос.
Момчето поклати отрицателно глава.
— Разбира се, че е така — каза Равик. — А и трябва да си отпочинал, когато дойде полицията.
— Да, имате право. Какво трябва да правя?
— Да спиш.
— Ами после?
— Ще те събудят.
— Червена светлина. Сигурен съм, че беше червена.
— Сигурно. А сега се опитай да заспиш. До тебе има звънец в случай че имаш нужда от нещо.
— Докторе…
— Да? — обърна се Равик.
— Ако всичко се уреди, както трябва… — Жано лежеше на възглавницата и нещо като усмивка пробягна по сгърченото му, преждевременно състарено лице. — Човек трябва все пак понякога да има късмет, нали?
Вечерта беше влажна и топла. Разкъсани облаци се спускаха ниско над града. Пред ресторант „Фуке“ бяха наредени кръгли мангали. Около тях имаше няколко маси и столове. На една от тях седеше Морозов. Забеляза Равик и му кимна.
— Ела да пийнем нещо.
Равик седна при него.
— Не ти ли прави впечатление — попита Морозов, — че стоим твърде много затворени в къщи?
— Ти поне — не. Нали непрекъснато стоиш на улицата пред „Шехеразада“.
— Престани с твоята жалка логика, моето момче. Вечер аз съм нещо като двукрака врата на „Шехеразада“, а съвсем не човек на чист въздух. Казвам ти, че сме се затворили в къщи, мислим там, живеем там, отчайваме се там. А кой се отчайва, когато е навън?
— И още как! — каза Равик.
— Само защото водим прекалено затворен живот. Нямаше да е така, ако бяхме свикнали да живеем на открито. Човек се чувства по-добре всред природата, отколкото между четири стени. И по-удобно. Не ми противоречи! Противоречието е признак на западно тесногръдие. Всъщност кой ли е прав? Днес е свободният ми ден и аз желая да се радвам на живота. Между другото, когато сме затворени, ние пием повече, отколкото трябва.
— И уринираме също повече.
— Стига с твоята ирония! Животът е прост и тривиален. Само нашето въображение го одухотворява. То превръща пръта за пране във вълшебна флагмачта. Прав ли съм?
— Не.
— Естествено, че не. И не желая да съм.
— Разбира се, че си прав.
— Добре, братле. Ние спим също прекалено много на затворено. Станали сме мебели. Каменните сгради пречупиха гръбнака ни. Превърнали сме се в подвижни дивани, тоалетни масички, долапи, в договори за наем, получатели на заплати, тенджери и клозети.
— Правилно. В подвижни партийни програми, оръжейни фабрики, приюти за слепи и лудници.
— Стига си ме прекъсвал! Пий! Мирувай и живей, убиецо със скалпел в ръка! Виж какви сме станали!
Доколкото ми е известно, само старите гърци са имали богове на пиенето и веселието: Бакхус и Дионисий. Вместо това ние имаме Фройд, комплекс за малоценност и психоанализ. Страхуваме се от силните думи в любовта, а употребяваме много по-силни в политиката. Жалко поколение, нали? — намигна Морозов.
Равик намигна също.
— Ах, ти, стари цинични Мечтателю — каза той. Морозов се ухили.
— Ах, ти, жалки романтико, загубил всичките си илюзии, наречен Равик по време на краткия си земен път!
— По време на краткия си земен път. Този живот ми е трети поред, ако се съди по името. Полска водка ли е тази?
— Естонска. От Рига. Най-хубавата. Налей си! А след това да поседим спокойно тук, за да погледаме най-хубавата улица в света, да благословим приятната вечер и да плюем равнодушно в лицето на отчаянието.
Огънят в мангалите запращя. Един цигулар застана на края на тротоара и започна да свири „При моята блондинка“. Минувачите го блъскаха. Лъкът стържеше, но цигуларят продължаваше да свири, сякаш беше съвсем сам. Песента звучеше тихо, без отглас. Цигулката сякаш зъзнеше. Двама мароканци обикаляха масите и предлагаха килими от изкуствена коприна.
Вестникарчетата тичаха с последните издания. Морозов си купи „Пари соар“ и „Ентраисижан“. Прочете заглавията и хвърли вестниците настрана.
— Всички са проклети мошеници — изръмжа той. — Забелязал ли си, че живеем във времето на мошениците?
— Не. Мисля, че живеем във времето на консервите.
— На консерви ли? Защо?
— На консерви. — Равик посочи вестниците. — Няма защо да мислим вече. Всичко е предварително обмислено, сдъвкано и почувствано. Консерви. Трябва само да ги отвориш. Поднасят ти ги в къщи по три пъти на ден. Нищо, което може да обогати културата ти, да проникне или да се свари в огъня на въпросите, съмненията и желанията. Консерви! — Той се ухили. — Нашият живот не е лек, Борис. А само евтин.
— Живеем като мошеници. — Морозов вдигна вестниците. — Погледни! Строят оръжейни фабрики,
