защото искали мир; концентрационни лагери, защото обичали истината. Справедливост е прикритието за всяка лудост на партията; политическите разбойници се наричат спасители; а свобода е гръмкото име на всяка жажда за власт. Фалшификация на духовни ценности… Лъжа, наречена пропаганда. В една макиавелистична кухня. Идеализъм, попаднал в ръцете на простолюдието. Да бяхме поне искрени…
Той смачка вестниците на топка и ги захвърли.
— Навярно четеш в къщи и много вестници. — каза Равик.
Морозов се изсмя.
— Разбира се. На открито те служат само за да запалиш огън…
Той млъкна изведнъж. Равик не беше вече при него. Скочил бе и си проправяше път между тълпата пред кафенето към авеню „Георг V“.
Морозов остана за момент смаян на мястото си. След това извади пари от джоба си, хвърли ги върху една от порцелановите чинийки под чашите и тръгна след него. Не знаеше какво се е случило, но реши все пак да го последва, за да е наблизо, ако потрябва на приятеля си. Не видя никакъв полицай, нито цивилен детектив, който да го следи. Тротоарите бяха препълнени с народ. „Толкова по-добре — помисли Морозов. — Ще може лесно да избяга, ако е бил разпознат от някой полицай.“ Той го видя отново, едва когато стигна до авеню „Георг V“. Светофарът светна червено и струпалите се коли се втурнаха напред. Равик се опита въпреки това да пресече улицата. Едно такси едва не го повали. Шофьорът побесня. Морозов сграбчи отзад Равик за ръката и го дръпна.
— Полудя ли? — извика той. — Да не искаш да се самоубиваш? Какво има?
Равик не отговори. Гледаше втренчено другата страна на улицата. Движението беше голямо. Четири реда коли, наредени плътно една до друга. Невъзможно бе да се пресече. Стоеше наведен на края на тротоара и бе вторачил поглед насреща.
— Какво има, Равик? — разтърси го Морозов. — Полиция ли?
— Не. — Равик не снемаше поглед от минаващите коли.
— Какво има? Какво има, Равик?
— Хааке…
— Какво? — Морозов сви очи. — Как изглежда? Бързо, Равик!
— Сиво палто…
Острата свирка на полицая долетя откъм средата на „Шан-з-Елизе“. Равик се втурна между последните коли. Тъмносиво сако — той бе видял само това. Пресече авеню „Георг V“ и улица „Басано“. Пред очите му се появиха изведнъж десетки сиви палта. Той изруга и продължи, колкото може по-бързо напред. Движението бе спряно пред улица „Галилея“. Той пресече бързо и продължи да си проправя безмилостно път сред тълпата по „Шан-з-Елизе“. Стигна до улица „Пресбург“, прекоси я и се спря внезапно като закован. Пред него беше огромният площад „Етоал“, замайващ със своята многолюдност и движение, с разклоняващите се във всички посоки улици. Изчезна! Никой не може да го открие тук.
Той се обърна полека, като продължаваше да оглежда лицата на минувачите — но възбудата му бе изчезнала. Изведнъж усети някаква празнота. Трябва пак да се е заблудил — или пък Хааке му бе отново избягал! Но може ли човек два пъти да се заблуждава? Може ли някой да изчезне два пъти от лицето на земята? Имаше толкова странични улици. Хааке може да е свил по някоя от тях. Равик погледна към улица „Пресбург“. Коли, коли, хора, хора. Най-шумният час привечер. Нямаше смисъл да търси тук. Много късно беше пак.
— Нищо ли? — попита Морозов, когато го настигна. Равик поклати глава.
— Навярно пак съм започнал да виждам призраци.
— Позна ли го?
— Само до преди една минута бях убеден. Сега… вече не знам.
— Много лица си приличат, Равик — каза Морозов, като го погледна.
— Но има лица, които човек никога не забравя. Равик застана неподвижно.
— Какво мислиш да правиш? — попита Морозов.
— Не знам. Какво бих могъл да сторя?
Морозов погледна тълпата.
— Лош късмет наистина. Точно времето, когато всички учреждения се затварят. Когато навред е препълнено.
— Да…
— А при това и осветлението. Полумрак. Можа ли да го видиш добре?
Равик не отговори.
— Слушай — каза Морозов, като го улови под ръка. — Няма смисъл да тичаш по улиците и кръстопътищата. Докато гледаш по една улица, все ще мислиш, че той е в другата. Нямаш изгледи за успех. Да се върнем във „Фуке“. Оттам може да се наблюдава по-добре, отколкото ако се ходи нагоре-надолу. В случай че се върне, ще може да го видиш пак.
Седнаха на една крайна маса, откъдето можеше да се наблюдава във всички посоки. Седяха дълго време.
— Какво ще направиш, ако го срещнеш? — попита Морозов накрая. — Намислил ли си вече?
Равик поклати отрицателно глава.
— Помисли. По-добре е да си подготвен. Няма смисъл да бъдеш изненадан и да направиш някоя глупост. Особено в твоето положение. Сигурно не искаш да лежиш години наред в затвора?
Равик вдигна глава. Не отговори. Само погледна Морозов.
— Това няма значение — продължи Морозов, — особено ако се касае за мен. Но има значение, щом се отнася до теб. Какво щеше да направиш, ако това действително бе той и го бе пипнал на ъгъла?
— Не знам, Борис. Наистина не знам.
— Нямаш нищо у себе си, нали?
— Не.
— Ако го нападнеше, без да си го обмислил предварително, щяха да ви разтърват веднага. Сега щеше да си в участъка, а той щеше да се е отървал с няколко синини. Известно ти е, нали?
— Да. — Равик гледаше втренчено към улицата.
Морозов се замисли.
— В най-добрия случай можеше да го блъснеш под колелата на някой автомобил, но и това не е много сигурно. Можеше да се отърве само с няколко драскотини.
— Нямаше да го бутна под автомобил — отговори Равик, без да отделя поглед от улицата.
— Знаех това. И аз не бих го сторил. — Морозов помълча. После добави: — Слушай, Равик. Ако той е тук и го срещнеш, трябва да бъдеш съвсем наясно какво ще правиш. Защото това ще ти е единственият шанс.
— Да, знам. — Равик продължаваше да гледа втренчено улицата.
— Проследи го, ако го видиш. Но не предприемай нищо. Проследи го, за да откриеш къде живее. Нищо повече. Останалото можеш да извършиш по-късно. Не бързай. Не върши глупости. Чуваш ли?
— Да — каза разсеяно Равик, като продължаваше да гледа втренчено улицата.
До масата им се приближи продавач на фъстъци. Последва го момче с дресирани мишки. Накара ги да играят по мраморната маса и да се качват по ръкава му. Цигуларят отново се появи. Сега беше с шапка и изсвири „Говорете ми за любов“. Старица със сифилистичен нос продаваше теменужки.
Морозов погледна часовника си.
— Осем. Безсмислено е да се чака повече, Равик. Цели два часа сме вече тук. Твоят човек няма да се върне. Всички във Франция вечерят по това време.
— Най-добре е да си тръгнеш, Борис? Защо седиш изобщо с мен?
— Моето стоене тук няма нищо общо с твоето наблюдаване. Можем да седим, колкото искаме. Но не бих желал да си губиш така ума. Безсмислено е да чакаш с часове. Вероятността да го срещнеш сега тук или някъде другаде е еднаква. Дори е много по-възможно да го намериш в някой ресторант, бар или публичен дом.
— Знам, Борис.
Морозов сложи едрата си космата ръка до лакътя на Равик.
