— Тогава ще трябва да я взема и веднага да я препродам! Няма да получа пълната цена, разбира се. Мислите ли, че двадесет на сто отстъпка е достатъчна? Отначало ще предложа десет на сто. Може би трябва да се уговоря предварително с продавача. Какво го интересува застрахователното дружество дали съм взел протезата? Те трябва да платят, всичко останало не ги засяга, нали?
— Не, разбира се. Може да опиташ.
— Не е малка сума. С тия пари ще може да обзаведем една млекарничка. — Жано се усмихна лукаво. — Слава Богу, такъв изкуствен крак със стави и така нататък е доста скъп. Прецизна изработка. Чудесно!
— Идвал ли е вече някой от застрахователното дружество?
— Не. Не са идвали да говорим за крака и обезщетението, а само за операцията и болницата. Трябва ли да си наемем адвокат? Как мислите? Светофарът светеше червено. Сигурен съм. Полицията…
Сестрата влезе с вечерята. Остави я на масата до Жано. Момчето не продума, докато тя беше в стаята. После каза:
— Много ядене дават тук. Толкова добре никога не съм бил. Не мога да изям всичко. Мама идва винаги да дояде останалото. Храната е достатъчна за Двама ни. По този начин тя може малко да спести. Стаята струва и без това много пари.
— Застрахователното дружество плаща. Няма значение къде се намираш.
Сивото лице на момчето просветна.
— Говорих с доктор Вебер. Той ще ми даде десет на сто. Ще изпрати сметката на застрахователното дружество. Ще вземе оттам цялата сума и ще ми брои десет на сто.
— Много си съобразителен, Жано.
— Човек трябва да е съобразителен, щом е беден.
— Прав си. Имаш ли болки?
— В крака, който ми отрязахте.
— Защото нервите са още живи.
— Знам. И все пак е смешно. Да те боли нещо, което вече нямаш. Може би е останала душата на крака ми. — Жано се засмя. Беше се пошегувал. После повдигна капака, за да види какво има за вечеря: — Супа, пиле, салата, пудинг. Мама ще се зарадва. Тя обича пиле, а в къщи не ядем често. — Той се намести удобно. — Понякога се стряскам нощем от мисълта, че ще трябва да плащаме всичко сами. Нали знаете, в началото, докато си сънен? После си спомням, че съм в болница като някой богаташки син, че имам право да искам всичко, да звъня на сестрите, които трябва да дойдат, и че това се плаща от друг. Чудесно, нали?
— Да — каза Равик. — Чудесно е.
Той беше в стаята за прегледи на „Озирис“.
— Има ли още някоя?
— Да. — каза Леони. — Ивон. Последната.
— Изпратете я. Вие сте здрава, Леони.
Ивон беше двадесет и пет годишна, пълна, руса, с широк нос и къси пълни ръце и крака като повечето проститутки. Тя влезе, поклащайки се самодоволно, в стаята и вдигна прозрачната копринена рокля, с която беше облечена.
— Легни там — каза Равик.
— Не може ли да стане и тук? — попита Ивон.
— Не. Защо?
Вместо да отговори, Ивон се обърна мълчаливо и показа дебелия си задник. Той беше посинял. Личеше, че й е нанесен ужасен побой.
— Надявам се, че клиентът ти е платил добре — каза Равик. — Това не е шега.
— Нито стотинка, докторе — поклати глава Ивон. — Не беше клиент.
— Значи за удоволствие? Не знаех, че обичаш тези неща.
Ивон поклати отново глава със самодоволна тайнствена усмивка. Равик забеляза, че разговорът й е приятен, чувстваше се много важна.
— Не съм мазохистка — каза тя. Беше горда, че знае думата.
— А какво тогава? Сбиване ли?
Ивон помълча, после отговори, протягайки сладострастно рамене:
— Любов.
— Ревнуваше ли те?
— Да. — Ивон сияеше.
— Много ли те боли?
— От такива неща не боли. — Тя седна предпазливо. — Знаете ли, докторе, че госпожа Роланд не искаше да ми даде работа отначало? „Да опитаме само за един час — казах аз. — Само за един час и ще видите.“ Сега с тоя посинял задник имам по-голям успех от по-рано.
— Защо?
— Не знам. Има хора, които просто обезумяват, като го видят. Тази гледка ги възбужда. В последните три дни спечелих двеста и петдесет франка повече. Докога ще личи тая синина?
— Най-малко две-три седмици.
Ивон изцъка с език.
— Ако работата продължава така, ще мога да си купя кожено палто.
— Ако мине, приятелят ти може лесно да те натупа още веднъж, дори още по-яко.
— Няма да го направи — оживи се Ивон. — Не е такъв. Не е пресметлив, а гад. Бие само от страст. Когато го прихване. Иначе може да го моля на колене, няма да го направи.
— Характер! — Равик вдигна глава. — Здрава си, Ивон.
Тя стана.
— Мога да продължа работата си, значи. Един старик ме чака долу. С остра прошарена брада. Откакто видя синините, съвсем си е загубил ума. Трябва да е под чехъл. Мечтае сигурно да натупа бабичката си. — Тя се засмя звънливо. — Светът е много смешен, докторе, нали? И излезе от стаята, поклащайки се самодоволно.
Равик се изми. После бутна инструментите настрана и отиде до прозореца. Сребристосив мрак се спущаше над сградите. Голите дървета стърчаха на асфалта като черни ръце на мъртвец. Такива ръце понякога се виждаха в окопите. Той отвори прозореца и погледна навън. Настъпил бе часът на нереалното, когато денят бавно угасва в нощта. Часът на любовта в малките хотели — за мъжете, които после важно ще седнат на семейната трапеза, часът, когато италианките в Ломбардската низина казват „Лека нощ“. Час на отчаянието и мечтите.
Затвори прозореца. Стаята стана изведнъж по-тъмна. Сякаш се бяха промъкнали призраци. Донесената от Роланд бутилка коняк блестеше на масата като лъскав топаз. Равик постоя малко прав, после слезе.
Музикбоксът свиреше, голямата зала бе вече ярко осветена. Момичетата, облечени в розови копринени блузи, седяха на наредените в две редици табуретки. На всички гърдите им бяха почти навън. Посетителите искаха да видят какво ще си купят. Пет-шест души, повечето търговци на средна възраст, бяха вече дошли. Предпазливи клиенти, които знаеха деня на прегледа и идваха по това време, за да са съвсем сигурни, че няма да пипнат някоя болест. Ивон седеше със своя старик на една маса с бутилка дюбоне. Тя бе сложила крак на съседния стол и пиеше шампанско. Получаваше по десет на сто за всяка бутилка. Този човек трябва да е наистина луд, за да харчи толкова много. Така постъпваха само чужденците. Ивон съзнаваше това и се държеше като благосклонен звероукротител.
— Свърши ли, Равик — попита Роланд, която стоеше на вратата.
— Да. Всичко е наред.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не, Роланд. Искам да си отида в хотела. Досега съм работил. Единственото, от което се нуждая, е гореща баня и чисто бельо.
Той мина покрай бара и излезе откъм гардероба. Вечерта надничаше с виолетовите си очи през вратата. Един самолет бръмчеше самотно и забързано из синьото небе. Малко черно птиче чуруликаше на най-горния клон на голо дърво.
