Една жена, разяждана от рак, това безоко, сиво чудовище. Едно сакато момче изчисляваше обезщетението, което ще получи. Една уличница е доволна, че е спечелила пари с посинелия си задник. Първият дрозд в клоните на дърветата… Картините минаваха бавно пред очите му, но ето че той тръгна, разделяйки се с всичко това. Запъти се през мрака към една жена, усещайки топлината на леглото й.
— Искаш ли още един калвадос? — попита Равик.
Жоан кимна.
— Да, сипи ми още малко.
Равик повика келнера.
— Имате ли и друг по-стар калвадос?
— Не ви ли харесва този?
— Харесва ми, но може би имате друг в избата.
— Ще проверя.
Келнерът отиде до касата, където съдържателката бе заспала с котката си. Оттам изчезна през една стъклена врата в стаята, където съдържателят правеше сметките си. След известно време се върна с важно и тържествено изражение на лицето и слезе в избата, без да погледне Равик.
— Изглежда, че имаме късмет.
Келнерът се върна с бутилка, която държеше в ръце като бебе. Бе прашна бутилка, но не от тези живописно изпрашени бутилки, предназначени за туристи, а просто, защото е прекарала няколко години в мазето. Келнерът я отвори предпазливо. Помириса тапата, след това донесе две чаши.
— Господине — каза, като наля няколко капки.
Равик взе чашата и помириса. После пийна, облегна се и кимна. Келнерът отговори с тържествено кимване и наля в двете чаши.
— Опитай — обърна се Равик към Жоан.
Тя отпи една глътка и остави чашата.
Келнерът я наблюдаваше. Тя погледна смаяно Равик.
— Не съм пила досега такова нещо — каза, като отпи втора глътка. — Не се пие, а само се мирише.
— Така е, госпожо — заяви доволен келнерът, — Веднага разбрахте.
— Постъпката ти е опасна, Равик — заяви Жоан. — След тоя калвадос няма да искам вече друг.
— О, ще пиеш и друг.
— Но ще мечтая винаги за този.
— Още по-добре. Така ще станеш романтична.
— Но няма и да харесвам никакъв друг.
— Напротив. Ще ти се струва още по-хубав, отколкото е в действителност. Ще пиеш този калвадос, копнеейки за друг. Така той ще бъде по-необикновен.
— Глупости — изсмя се Жоан. — Сам знаеш, че говориш глупости.
— Да, разбира се. Но ние живеем с тези глупости. А не с жалките факти от действителността. Какво би станало иначе с любовта?
— Какво общо имат те с любовта?
— Имат. Те поддържат трайността й. Иначе щяхме да обичаме само веднъж и след това да отминаваме всичко останало. А така малкото копнеж по онзи, когото сме изоставили или който ни е изоставил, се превръща в сияние около образа на новия. Самото обстоятелство, че сме загубили някого, му придава известна романтична загадъчност. Стара измама, обкръжена с нов блясък.
Жоан го погледна.
— Противно ми е да слушам такива приказки.
— И на мене.
— Не трябва да говориш така. Дори на шега. Това превръща и най-голямото чудо в обикновена игра.
Равик не отговори.
— Освен това бих могла да помисля, че вече си ми се наситил и мислиш как да ме напуснеш.
Равик я погледна със сдържана нежност.
— Никога не трябва да мислиш така, Жоан. Когато работите стигнат дотам, ти ще ме напуснеш първа, а не аз. Това поне е сигурно.
Тя остави с рязко движение чашата си.
— Каква глупост! Никога няма да те оставя! Защо искаш да ми втълпиш това?
„Тия очи! — помисли Равик. — Като че искри просветват в тях. Меки, червеникави искри.“
— Нищо не искам да ти втълпявам, Жоан. Ще ти разкажа само приказката за вълната и скалата. Тя е стара. Много по-стара от нас. Слушай сега. Имало едно време една вълна, влюбена в една скала някъде в морето. Да речем в залива на Капри. Тя се пенела и мятала около скалата, целувала я денонощно, прегръщала я с белите си ръце, въздишала, плачела и я молела да тръгне с нея. Обичала я, обожавала я, но заедно с това и бавно я подкопавала, докато един ден напълно подкопаната скала отстъпила и паднала в обятията й.
Той отпи от калвадоса.
— И после? — попита Жоан.
— После нямало вече никаква скала, с която вълната може да си играе, да я обича, да бленува за нея. Скалата се превърнала в един каменен къс, който потънал завинаги на морското дъно. Вълната била съкрушена, отчаяна и потърсила нова скала.
— А по-нататък? — погледна го подозрително Жоан. — Какво значи това? Скалата би трябвало да си остане скала.
— Така казват вълните. Но подвижните неща са по-силни от неподвижните. Водата е по-силна от скалите.
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Какво общо има тази приказка с нас? Тя е безсмислена. Или си решил пак да се шегуваш с мен? Когато работите стигнат дотам, аз съм сигурна, че ти ще ме напуснеш.
— Това ще е последното ти твърдение, когато ме напускаш — каза Равик със смях. — Ще ми обясниш, че аз те напускам. И ще намериш причини за това, на които ще повярваш и ще бъдеш права пред най- стария съд на света — природата.
Той повика келнера.
— Можем ли да си купим тази бутилка калвадос?
— Искате да я вземете със себе си?
— Точно така.
— Ние не продаваме бутилки, господине. Не е прието при нас.
— Попитайте съдържателя.
Келнерът се върна с вестник „Пари Соар“.
— Собственикът ще направи изключение — обясни той, като притискаше здраво тапата и увиваше бутилката в „Пари Соар“. Той бе взел предварително спортната страница, бе я сгънал и сложил в джоба си.
— Ето, господине. Трябва да я държите на тъмно и на хладно. Този калвадос е от имението на дядото на съдържателя.
— Добре. — Равик плати. Взе бутилката и я погледна. — „Слънчев лъч на топло лято и синя есен, минал през ябълките в стара ветровита овощна градина в Нормандия, ела с нас! Ние имаме нужда от теб! Някъде във всемира тътне буря.“
Излязоха на улицата. Започваше да вали. Жоан се спря.
— Обичаш ли ме, Равик?
— Да, Жоан. Повече, отколкото предполагаш.
Тя се облегна на него.
— Понякога не личи.
— Напротив. Иначе не бих ти казал никога такива работи.
— По-добре е да ми говориш за други неща.
