Той погледна дъжда и се усмихна.
— Любовта не е езеро, в което всеки може да види отражението си, Жоан. Тя има своите приливи и отливи. Крушения, потънали градове, октоподи, бури, сандъци със злато и перли. Но перлите са на дълбоко.
— Не знам тия работи. Любовта — това е двама души да си принадлежат. Завинаги.
„Завинаги — помисли той. — Завинаги. Старата детска приказка! Когато човек не може да спре дори и минутата.“
Тя закопча палтото си и каза:
— Искам да е лято. Никога не съм копняла за лятото така, както тази година.
Жоан извади от гардероба черната си вечерна рокля и я хвърли на леглото.
— Как я мразя понякога! Все същата черна рокля! Все същата „Шехеразада“! Все същото! Все същото!
Равик вдигна глава. Не продума.
— Не ме ли разбираш? — попита Жоан.
— О, да…
— Защо не ме отведеш някъде, мили?
— Къде?
— Където и да е.
Равик отви бутилката калвадос, отвори я, взе една чаша и я напълни.
— Хайде — каза той, — пий.
Тя поклати глава.
— Не мога. Понякога и пиенето не помага. Нищо не помага. Тази вечер не ми се ходи при ония идиоти.
— Остани си тогава тук.
— А после?
— Телефонирай, че си болна.
— Все пак ще трябва да отида утре. И тогава ще е още по-лошо.
— Ще боледуваш няколко дни.
— Все едно. — Тя го погледна. — Какво ми е, мили? От дъжда ли е? Или от влажната вечер? Понякога ми се струва, че лежа в ковчег. Тия сиви следобеди ме задушават. Преди малко го бях забравила. Бях щастлива с теб в малкия ресторант… Но защо заговори за раздяла, за изоставяне? Не искам да мисля и да слушам такива неща. Това ме огорчава, пробужда образи, които не искам да виждам, кара ме да бъда неспокойна. Знам, че не го правиш нарочно, но ме огорчава. Огорчава ме; а после дойде и дъждът, и тъмнината. Ти не познаваш това, защото си силен.
— Силен ли? — повтори Равик.
— Да.
— Откъде знаеш?
— Ти от нищо не се страхуваш.
— Загубил съм вече чувството за страх. А това не е едно и също, Жоан.
Тя не го чу. Разхождаше се с големи крачки, за които стаята бе твърде малка. „Тя върви винаги така, сякаш се движи срещу вятъра.“ — помисли Равик.
— Искам да се махна оттук. Да се махна от този хотел, от бара с лепкавите погледи, от всичко! — Тя се спря. — Равик! Трябва ли да живеем по този начин? Не можем ли да живеем като другите хора, които се обичат? Не можем ли да бъдем заедно? Заобиколени с вещи, които ни принадлежат, с вечери и сигурност, вместо да сме заобиколени от куфари и празни дни в хотелски стаи, където сме чужденци?
Лицето на Равик имаше неразгадаемо изражение. „Започваме вече“ — помисли си. Отдавна го очакваше.
— Наистина ли така си представяш нашия живот, Жоан?
— Защо не? Другите хора имат всичко това. Топлота, съвместен живот, няколко стаи, а когато затворят вратата, тревогата изчезва, вместо да се промъква през стените, както е при нас.
— Наистина ли така си представяш нашия живот? — повтори Равик.
— Да.
— Спретнато малко жилище с еснафски уют. Късче сигурност на края на бездната. Наистина ли си представяш това?
— Може да се нарече и другояче — каза тъжно тя. — И не толкова презрително. Когато обичаш някого, намираш други думи за това.
— Не е ли едно и също, Жоан? Наистина ли си го представяш така? Ние не сме създадени за такъв живот.
— Аз съм — отговори тя и се спря.
Равик се усмихна. Нежно, с лека насмешка и едва доловима тъга.
— И ти не си, Жоан. Ти дори още по-малко от мен. Но това не е единствената причина. Има и друга.
— Да, знам — отвърна горчиво тя.
— Не, Жоан. Не знаеш. Но аз ще ти кажа. Така ще е по-добре. Не трябва да мислиш така, както сега.
Тя продължаваше да стои пред него.
— Да свършим по-бързо с тоя въпрос. И повече не ме разпитвай.
Тя не отговори. Лицето й беше безизразно. Станало бе отново такова, каквото го бе виждал някога. Той взе ръцете й и каза:
— Аз живея незаконно във Франция. Без документи. Това е истинската причина. Затова не ще мога никога да наема жилище. Нито да се оженя, ако обичам някого. За всичко това са нужни паспорт и виза. А аз ги нямам. Не ми е позволено дори да работя. Върша го тайно. Не мога да водя друг живот освен тоя.
Тя го погледна втренчено и попита:
— Наистина ли?
Равик вдигна рамене.
— Няколко хиляди души водят такъв живот. Сигурен съм, че това ти е известно. Всеки го знае. Аз съм един от тях. — Усмихна се н пусна ръцете й. — Човек без бъдеше, както казва Морозов.
— Да… но…
— Аз съм дори много добре. Работя, живея, имам теб — какво значение имат малките неудобства?
— А полицията?
— Полицията не се занимава много с тия неща. Ако случайно ме пипнат, само ще ме изгонят. Но това е невъзможно. Иди да се обадиш в твоя бар, че няма да отидеш. Така ще бъдем сами цялата вечер. Кажи, че си болна. Ако поискат медицинско свидетелство, ще ти взема от Вебер.
Тя не помръдна. Само каза, сякаш почваше бавно да разбира:
— Изгонен ли? От Франция? Ще заминеш, значи?
— За известно време.
Тя като че не го чу, само повтори:
— Ще заминеш! Какво ще правя аз тогава?
— Да — усмихна се Равик. — Какво ще правиш тогава?
Тя продължаваше да стои, облегната на дланите си, като парализирана.
— Слушай, Жоан. — Аз съм от две години тук и това не се е случвало.
Изражението на лицето й се промени.
— Но ако все пак се случи?
— Тогава ще изчезна най-много за едва-две седмици. Все едно че съм заминал. А сега се обади в „Шехеразада“.
Жоан тръгна колебливо.
— Какво да кажа?
— Че имаш бронхит. Говори малко дрезгаво.
Отиде до телефона и се върна веднага при него:
