да подхранва надеждите за следващия път, — но и тогава се повтаряше същото. Този път, за изненада на Дюран, вместо да дойде в последната минута, Равик пристигна половин час преди определеното време и го улови още преди упояването на пациента. Така че нямаше възможност упойката да се използува като повод за прекратяване на разговора.
Сестрата надникна през отворената врата.
— Да започнем ли упойката, господин професоре?
Дюран я погледна, след това погледна умолително и състрадателно Равик. Той отвърна също състрадателно, но твърдо на тоя поглед.
— Какво ще кажете, доктор Равик?
— Решението зависи от вас, господин професоре?
— Една минутка, сестро. Не сме още напълно уточнили как ще работим. — Сестрата се отдалечи. — Какво ще кажете? — обърна се той с укор към Равик.
Равик сложи ръце в джобовете си.
— Отложете операцията до утре или с един час и повикайте Бино.
Бино бе вършил почти всички операции на Дюран в продължение на двадесет години и не бе постигнал нищо, защото Дюран му бе отнемал систематически почти всяка възможност да работи самостоятелно и го бе наричал винаги своя пръв помощник. Равик знаеше, че Бино го мрази и че ще му поиска сега най-малко пет хиляди франка. Дюран също го знаеше.
— Доктор Равик — каза той, — в нашата професия не би трябвало да се намесват такива търговски спорове.
— Съгласен съм.
— Защо не оставите на мен да уредя този въпрос? Не сте ли били доволен досега от заплащането?
— Никога.
— Не сте ми казали ни веднъж.
— Защото нямаше смисъл. Освен това не държах тогава много на парите. Но този път държа, защото ми трябват.
Сестрата се появи отново.
— Пациентът е нетърпелив, господин професоре. Дюран погледна Равик. Той отвърна на погледа му.
Знаеше, че е мъчно да вземеш пари от французин. По-мъчно, отколкото от евреин. Евреинът поне може да направи сметка какво взема и какво дава. Французинът вижда само парите, които ще излязат от ръцете му.
— Една минута, сестро — каза Дюран. — Премерете пулса, кръвното налягане и температурата.
— Премерих ги.
— Започнете тогава упойката.
Сестрата излезе.
— Добре — каза Дюран, — ще ви дам хиляда франка.
— Две хиляди — поправи го Равик.
Дюран не се съгласи. Поглади брадичката си. След това каза разпалено:
— Слушайте, Равик, като бежанец, който няма право на практика…
— … И който не би трябвало да прави никакви операции, включително и вашите — прекъсна го спокойно той. Очакваше да чуе традиционната забележка, че трябва да е благодарен, че го търпят в тая страна.
Но Дюран не го стори. Виждаше, че така няма да стигне до никъде, а времето минаваше.
— Две хиляди — промърмори горчиво той, като че всяка дума беше изтръгната от гърдите му банкнота. — Ще трябва да ги платя от джоба си. Мислех, че помните какво съм сторил за вас.
Той почака. „Странно е — помисли Равик, — че кожодерите обичат винаги да четат морал. Този стар мошеник с розетката на Почетния легион ме укорява, че съм му позволил да ме експлоатира, вместо да се срамува от това. И дори си вярва.“
— Добре, две хиляди — каза Дюран накрая. — Две хиляди — повтори той. Сякаш бе казал моята родина, мили боже, зелени аспержи, млади яребици, отлежало вино. Сен Емилион. Свършено е! — Можем ли да започнем вече?
Пациентът имаше голям корем и тънки ръце и крака. Равик знаеше случайно името му. Казваше се Левал и беше чиновник в службата, която се занимаваше с въпросите на емигрантите. Вебер му бе казал това като особено приятна шега. Левал беше име, познато на всеки бежанец от „Интернационал“.
Равик направи бързо първия разрез. Кожата се разтвори като книга. Той я защипа здраво и погледна жълтеникавата тлъстина, която се подаде.
— Да си вземем някой друг килограм за спомен. Бързо ще си ги възстанови — каза той на Дюран.
Професорът не отговори. Равик отстрани слоя тлъстина, за да стигне до мускулите. „Ето го малкото божество на бежанците — помисли той. — Човекът, който държи хиляди съдби в ръцете си, в тези бели, пухкави ръце, отпуснати безжизнено сега. Човекът, който заповяда да изгонят стария професор Майер, нямащ достатъчно сили да измине отново пътя към Голгота и предпочел да се обеси в своя гардероб в хотел «Интернационал» един ден преди това. В гардероба, защото не намерил другаде кука. За него беше възможно, беше толкова слаб, че и една закачалка за дрехи можеше да го издържи. Един вързоп дрехи с късче отровен живот — това бе намерила на сутринта камериерката. Ако този търбух имаше милост, Майер щеше да е жив.“
— Щипци! — каза Равик. — Тампон!
Продължаваше да разрязва. Точността на острия скалпел. Феноменът — чист разрез. Коремната кухина. Белите спирали на червата; човекът, който лежеше тук с отворен корем, е имал същите нравствени принципи. Изпитвал е човешко състрадание към Майер, но е чувствал и нещо друго, наречено патриотичен дълг. Винаги съществува параван, зад който човек може да се скрие… началник, който има на свой ред друг началник… Нареждания, наставления, задължения, заповеди… и най-накрая многоглавото чудовище нравственост, необходимост, сурова действителност, отговорност и така нататък… Винаги съществува параван, зад който може да се избяга от простия закон на човечността.
Ето и болният, разпаднал се жлъчен мехур. Стотици порции турнедо „Росини“, шкембе по кански, пълнени патици, тлъсти сосове, ядове, хиляди чаши бордо бяха причината за него. Старият Майер не бе имал такива тревоги. Една малка грешка сега, по-дълбок или по-дълъг разрез — и след една седмица в задушната стая с миризма на мухлясала хартия и молци, където треперещите емигранти очакват своята присъда, щеше да стои един по-добър човек. По-добър… а може би и по-лош. Този лежащ на масата в безсъзнание шестдесетгодишен старик, осветен от силните лампи, сигурно се мислеше за човечен. Той положително е внимателен съпруг и добър баща; но щом влезе в канцеларията, се превръща в тиран, криещ се зад фразите: „Не можем да направим нищо…“ или „Докъде бихме стигнали, ако…“ Франция нямаше да загине, ако Майер продължаваше да яде тук сухия си залък, ако на вдовицата Розентал бяха позволили да чака мъртвия си син в стаята на камериерката в „Интернационал“, ако туберкулозният галантерист Щалман не бе затворен цели шест месеца заради незаконно влизане в страната и освободен само, за да умре един ден преди да го изгонят зад граница.
Разрезът беше чудесен. Нито много дълбок. Нито много широк. Кетгут. Лигатура. Жлъчката. Той я показа на Дюран. Лъщеше мазно на бялата светлина. Хвърли я в кофата. Да продължим! Защо във Франция шият с реверенова игла? Да освободим инструментите! Топлият корем на среден чиновник със заплата от тридесет, четиридесет хиляди франка годишно. Как може да плати десет хиляди франка за тази операция? Откъде печелеше останалите пари? Този дебелак също е играл като дете на топчета. Хубав шев.
Бод след бод. По лицето на Дюран стояха още изписани двете хиляди франка, въпреки че острата му брадичка не се виждаше. Парите бяха в очите му. По хиляда франка във всяко око. Любовта покварява характера. Щях ли иначе да изнудя този рентиер и да разколебая вярата му в божествения произход на експлоатацията? Утре той ще седне мазно до леглото на тоя търбух и ще приема благодарности за труда си Внимание, има още един инструмент! Този търбух означава една седмица в Антиб с Жоан. Една седмица светлина в пепелта на нашето време! Късче синьо небе преди буря. Сега ще му избродираме един шев на перитонеума. Особено внимание заради двете хиляди франка. Трябваше да му зашия ножиците вътре за спомен от Майер. Бръмчаща бяла светлина. Откъде са тези несвързани мисли? Вероятно от вестниците,
