ужаса на концентрационните лагери, с неподвижните лица на убитите другари, с вкамененото безгласно страдание на живите, с тежката раздяла и самотата… с най-голямата мъка на този свят. Денем човек можеше да издигне преграда, по-висока от погледа си… да я изгради бавно, в продължение на дълги, тежки години, изпълнени с цинично задушавани желания, със сурово потъпквани и забравени спомени, с отказване от всичко, включително и от името, с погребване на всички чувства… И когато все пак безжизненият образ на миналото ненадейно го издебне, сладостен, призрачен и призоваващ, човек го удавя в пиянство до забрава. Така е през деня… Но нощем човек е все още в негова власт, спирачките на дисциплината отслабват и колата почва да се търкаля, миналото изниква отново иззад кръгозора на съзнанието, излиза от гробовете, скованото напрежение изчезва, призраците се връщат, кръвта започва отново да кипи, раните се разтварят и черната буря помита всички укрепления и барикади. Лесно е да се забравя, докато пламъкът на волята озарява света… Но когато той угасне и започне да се долавя шумоленето на червеите, когато един разрушен свят изникне от вълните като някаква потънала Винета и се възвърне към нов живот… тогава е съвсем друго. Човек може да се налива жестоко ден след ден, вечер след вечер, за да надвие всичко това — може да превърне нощта в ден и деня в нощ… Денем човек сънува другояче, не се чувства така отритнат от всичко на този свят, както нощем. Всъщност не го ли е правил досега? Колко пъти се е връщал в хотела, когато из улиците се промъква първият утринен лъч? Не е ли чакал в „Катакомбите“ с някой приятел, съгласен да му прави компания в пиенето, докато Морозов дойде от „Шехеразада“, за да продължат да пият под изкуствените палми в стаята без прозорци, където само през вратата можеше да се види дали навън е светло? Сякаш пиеш в подводница. Лесно е да поклатиш глава и да кажеш, че трябва да си разумен. Но това е дяволски трудно. Животът си е живот, едновременно нищожен и скъпоценен; лесно е да го захвърлиш. Но нима няма да захвърлиш заедно с него и отмъщението, и онова, което наричаме вяра в човечеството и човечността и ежедневно, дори ежечасно презираме, оплюваме и осмиваме? Един празен живот не се захвърля като празен патрон. Човек може все още да го използува в борбата, когато му дойде времето и му потрябва. Не по лични подбуди, не и за отмъщение, колкото и дълбоко да е вкоренено в душата му това желание; не от егоизъм, нито от алтруизъм, макар че този свят трябваше само с едно завъртане на колелото да се тласне напред по пътя на кръвта и разрушението; а само с една цел — да се бориш, да чакаш до последния си дъх случая за борба. Но чакането е убийствено, а може би и безнадеждно. Към него се прибавя и тайният страх, че когато най-после настъпи моментът, може да си смазан от чакане, с изтощени и уморени клетки, загубил вече възможността да вървиш напред редом с другите. Не потъпква ли затова човек всичко, което къса нервите му, не го ли задушава безмилостно със сарказъм и ирония, дори със сантименталност, с бягство в друго човешко същество, в чуждо аз? Но докато стане това, бруталната безпомощност винаги ще се връща, докато си във властта на съня и призраците…
Кръглата луна се промъкваше през прозореца. Тя не беше вече мъченическо сияние, а безсрамен натрапник, който наднича из чужди стаи и легла. Равик съвсем се разсъни. Сънят не беше чак толкова страшен. Какви по-страшни бе сънувал. Но отдавна не му се беше случвало. Той се замисли — откакто не спеше сам.
Опипа около леглото. Бутилката не беше там. Нямаше я от известно време. Беше на масата в ъгъла. Поколеба се за миг. Защо да пие? Нямаше смисъл. Но защо пък и да не пие? Стана и отиде бос до масата. Намери чаша, отвори бутилката и отпи. Беше още от отлежалия калвадос. Вдигна чашата към прозореца. Луната я превърна в опал. „Ракия не трябва да се оставя на светло — помисли той. — Нито на слънце, нито на луна. Когато ранени войници останат навън при пълнолуние, състоянието им се влошава.“ Той поклати глава и изпи чашата. После си наля втора. Вдигна поглед, забеляза, че Жоан бе отворила очи и го гледаше. Спря се. Не знаеше дали е будна и наистина го гледа.
— Равик — каза тя.
— Да…
Тя потрепера, сякаш току-що се бе пробудила, и добави с променен глас:
— Какво правиш там?
— Дойдох да изпия една чаша.
— Защо?… — запита тя сънливо и стана. — Какво има? Какво се е случило?
— Нищо.
Тя приглади назад косите си и каза!
— Господи, колко се изплаших!
— Не исках да те плаша. Мислех, че още спиш.
— Изведнъж те видях там… в ъгъла… съвсем променен.
— Извинявай, Жоан. Не мислех, че ще се събудиш.
— Усетих, че те няма. Стана ми студено. Сякаш вятър ме пронизваше. Смразяваща уплаха. И изведнъж те видях там. Случило ли се е нещо?
— Не. Нищо, Жоан. Събудих се и исках да пийна нещо.
— Дай ми и на мен една глътка.
Равик наля чашата и отиде до леглото.
— Приличаш на дете — каза той.
Тя взе с две ръце чашата и почна бавно да пие, като го поглеждаше от време на време през чашата.
— Защо се събуди? — попита тя.
— Не знам. Мисля, че луната е причината.
— О, мразя я!
— В Антиб няма да я мразиш.
— Ще отидем ли наистина? — попита тя, оставяйки чашата.
— Да, ще отидем.
— Ще се махнем от мъглата и дъжда.
— Да, ще се махнем.
— Налей ми още!
— Не искаш ли да спиш?
— Не. Загубено време. Човек пропилява голяма част от живота си в сън. Налей ми. От хубавия ли е? Няма ли да го вземем с нас?
— Човек не трябва да взема нищо със себе си.
— Никога ли? — погледна го тя.
— Никога.
Равик отиде до прозореца и дръпна завесите. Те се разтваряха само наполовина. Лунните лъчи проникваха през пролуката и разделяха на две мъгливия полумрак в стаята.
— Защо не си легнеш? — попита Жоан.
Равик стоеше до дивана, от другата страна на лунния лъч. Виждаше неясно седналата в леглото Жоан.
Косите й тъмнееха на тила. Беше гола. Между него и нея се разливаше студена светлина, която течеше като че без цел между два тъмни бряга, без някъде да се влива. Тя нахлуваше в стаята, изпълнена с топлия лъх на съня, пронизвайки от безкрайността тъмния безвъздушен ефир, пресечен лъч, отразен от далечна мъртва звезда, докоснат от топло слънчево сияние и превърнат в студена оловна река, която се лееше непрестанно, без да изпълни стаята.
— Защо не си легнеш? — попита Жоан.
Равик мина през стаята. Пресече тъмнината и светлината, а след тях новата тъмнина — само няколко стъпки, които му се сториха ужасно дълги.
— Донесе ли бутилката?
— Да.
— Искаш ли чаша? Колко е часът?
Равик погледна малкия циферблат на часовника си с фосфоресциращите цифри.
— Почти пет.
— Пет. А можеше да е три или седем. Нощем времето не тече. Движат се само часовниците.
— Да. И все пак всичко става през нощта, а може би точно затова.
— Кое?
