— Това, което се проявява по-късно през деня.
— Не ме плаши. Искаш да кажеш, че то се случва преди това, още докато спим?
— Да.
Тя взе чашата от ръката му и изпи няколко глътки. Беше много хубава и той почувства, че я обича. Не беше хубава като статуя или картина, а като ливада, над която полъхва ветрец.
Хубав бе животът, който туптеше в нея, който я бе създал такава, каквато е, създал я бе тайнствено чрез сливането на две клетки, създал я бе от нищо в топлината на една утроба. Същата неразбираема загадка, че цялото дърво се съдържа в зрънцето, вкаменено и микроскопично, но вече с предопределена корона, плодове и прекрасни цветчета в априлските утрини — както от една любовна нощ изникват лице, рамене и очи, именно тия очи и рамене, които са скитали някъде по света между милиони други, докато застанеш в някоя ноемврийска нощ на моста „Алма“ в Париж и те тръгнат към теб…
— Защо именно нощем? — попита Жоан.
— Защото… Ела по-близо, мила, възвърната към мен от бездната на съня и от лунните поляни на случайността… Защото нощта и сънят са предатели. Помниш ли как заспахме в онази нощ, притиснати един до друг, бяхме толкова близо един до друг, както само хората могат да бъдат. Челата, кожата, мислите, диханието ни се докосваха и сливаха, докато сънят започна постепенно да се промъква между нас, безцветен и сив, отначало само като няколко петна, а след това като проказа, покриваща мислите и кръвта ни, разливайки слепотата на несъзнанието, докато всеки от нас остана внезапно сам, отнесен самотно из тъмни ходове, предаден на незнайни сили и безформени заплахи. Видях те, когато се събудих. Ти спеше. Беше далечна, недостъпна. Не ме забелязваше. Беше някъде, където аз не можех да дойда. — Целуна ръката й. — Може ли любовта да е съвършена, след като те изгубвам всяка нощ в съня си?
— Аз лежах до теб. В обятията ти.
— Ти беше в незнайна страна. Беше до мене. И същевременно така далеко, като че ли на Сириус. Не се страхувам, когато денем не си до мен. Тогава съзнанието ми работи. Но нощем…
— Бях при теб.
— Не беше при мен. Само лежеше до мен. Човек не знае как ще се върне от свят, където е бил на сън. Ще бъде преобразен, но няма да го съзнава.
— Но и ти ще се върнеш така.
— Да, и аз — каза Равик. — Дай ми пак чашата. Докато аз говоря глупости, ти пиеш.
Тя му подаде чашата.
— Добре, че се пробуди, Равик. Благословена да бъде луната. Без нея щяхме да спим и нямаше да знаем нищо един за друг. Или пък, докато сме беззащитни, някой може да посее в един от нас семето на раздялата. И то ще расте невидимо и бавно, докато се появи един ден на бял свят.
Тя се засмя тихо. Равик я погледна.
— Не вярваш, нали?
— Не, а ти?
— И аз също. Но в това все пак има нещо вярно. Затова не го вземаме много на сериозно. Тук се крие величието на човека.
Тя се засмя отново.
— Не ме е страх. Вярвам на нашите тела. Те знаят какво искат много по-добре от мислите, които витаят в главите ни нощем.
Равик изпи чашата си и каза:
— Да. И това е вярно.
— Какво ще стане, ако не спим тази нощ?
Той вдигна бутилката към сребристия лунен лъч. Останала бе една трета.
— Не е много. Но можем да опитаме.
Той сложи бутилката на масата до леглото. След това се обърна и погледна Жоан.
— В теб е събрано всичко, за което може да мечтае един мъж. Дори и това, което не съзнава.
— Добре — каза тя. — Трябва да се пробуждаме всяка нощ, Равик. Нощем си съвсем друг.
— По-добър ли?
— Друг. Много си интересен. Идваш от някакъв незнаен свят.
— Нима не съм такъв през деня?
— Не винаги. Само понякога.
— Какво мило признание. Нямаше да ми го кажеш преди няколко седмици.
— Не. Тогава не те познавах толкова добре.
Той я погледна. В израза й нямаше нито сянка от двумислие. Тя просто мислеше така и намираше това за съвсем естествено. Не искаше нито да го оскърби, нито да каже нещо особено.
— Добре започва! — каза Равик.
— Защо?
— След няколко седмици ще ме познаваш още по-добре и аз ще ти стана по-безинтересен.
— Както и аз — засмя се Жоан.
— Ти — не.
— Защо не?
— Това се дължи на петдесет хиляди години биология. Любовта прави жената по-прозорлива, а мъжа — по-объркан.
— Обичаш ли ме?
— Да.
— Не го казваш много често. — Тя се протегна. „Като котка — помисли Равик. — Като котка, пипнала жертвата си.“
— Понякога ми се иска да те хвърля през прозореца.
— Защо не го направиш?
Погледна я.
— Можеш ли да го направиш? — попита тя.
Той не отговори.
Тя легна отново на възглавницата.
— Да унищожиш някого, защото го обичаш? Да го убиеш, защото прекалено много го обичаш.
Равик протегна ръка към бутилката.
— Господи! С какво съм заслужил това? Да се събудя през нощта и да слушам такива приказки?
— Не е ли вярно?
— Да. Вярно е. За посредствени поети и за жени, на които няма да се случи.
— Както и за тия, които го правят.
— Да допуснем.
— Би ли го направил?
— Слушай, Жоан. Стига тези приказки! Не разбирам подобни игри. Убивал съм вече много хора. Като аматьор и като професионалист. Като войник и като лекар. Това вдъхва презрение, безразличие и уважение към живота. С убийството не можеш да прикриеш кой знае колко. Който убива често, не го прави от любов. Това означава да омаловажиш и осмееш смъртта. А тя никога не е незначителна или смешна. Това не е работа за жени, а само за мъже. — Той помълча известно време. После добави, навеждайки се към нея: — Какво приказваме? Не си ли ти моето изтръгнато щастие? Моето отлетяло в облаците и преотразено щастие? Дай да те целуна! Животът не е бил никога така скъп както днес — когато струва толкова много.
16
Светлина. Само светлина. Тя долиташе от кръгозора като бяла мъгла между тъмната синева на морето и светлосиньото небе. Едновременно бездиханна и запъхтяна, сияеща и отразяваща, обзета от едничката радост, че свети, блести и препуска из простора…
„Как само огражда главата й — помисли Равик. — Като безцветен ореол. Простор без перспектива. Как се лее над раменете й! Мляко от Ханаан, копринена паяжина от лъчи: никой не може да изглежда гол в
