такава светлина. Кожата я поглъща и отразява, както скалите — морето. Светлинна пяна, прозрачна мъгла, тъничка дреха от сияйна мараня…“
— Откога сме тук? — попита Жоан.
— От осем дни.
— Които са като осем години. Не намираш ли?
— Не — каза Равик. — Като осем часа. Осем часа и три хиляди години. Тук, където стоиш ти, е седяла преди три хиляди години някоя млада етруска жена, вятърът е веел по същия начин откъм Африка и гонел светлината през морето.
Жоан клекна на скалата до него.
— Кога ще трябва да се върнем в Париж?
— Ще разбера тази вечер в казиното.
— Печелим ли?
— Недостатъчно е.
— Играеш така, сякаш не ти е за пръв път. Всъщност в това няма нищо чудно. Аз не знам нищо за теб. Защо крупието те поздрави, като че си някой богат фабрикант на оръжие?
— Защото ме сметна за такъв.
— Не е вярно. И ти го познаваш.
— По-учтиво беше да се престоря, че го познавам.
— Кога си бил тук за последен път?
— Не знам. Идвах веднъж преди много години. Колко си почерняла. Трябва винаги да имаш такъв тен.
— Тогава ще трябва тук да живея.
— Искаш ли?
— Не за постоянно. Но бих желала да живея винаги така, както сега. — Тя отметна косата си на раменете. — Сигурно ме намираш много повърхностна, нали?
— Не — каза Равик.
Тя се усмихна и се обърна към него.
— Знам, че съм повърхностна, мили, но толкова рядко ни се случва да сме такива в този дяволски труден живот. Преживяхме достатъчно войни, глад, въстания, революции и инфлации, а нямаме сигурност, безгрижие, спокойствие и свободно време. Сега казваш, че ще има нова война. Колко по-лек е бил наистина животът на родителите ни, нали, Равик!
— Да.
— Имаме само този кратък живот, а той отминава… — Сложи ръце върху топлата скала. — Аз не струвам кой знае колко, Равик. Не държа да живея в някоя историческа епоха. Искам да бъда щастлива. Животът да не е толкова тъжен и труден. И нищо повече.
— Кой не иска това, Жоан?
— И ти ли?
— Разбира се.
„Тази синева — помисли Равик. — Тази почти безцветна синева на кръгозора, където небето се слива с морето, тази буря от морските дълбини чак до зенита, отразяваща се в очите, по-сини тук, отколкото в Париж.“
— Ех, да беше така — каза Жоан.
— Че то и сега е така.
— Да, в момента, за няколко дни, след това ще се върнем пак в Париж, в бара, където нищо не се променя, в мръсния хотел…
— Преувеличаваш. Твоят хотел не е мръсен. Мръсен е моят. С изключение на стаята ми.
Вятърът развяваше косите й.
— Морозов казва, че си прекрасен лекар. Жалко, че си в такова положение. Иначе щеше да печелиш много пари, особено като хирург. Професор Дюран…
— Откъде се сети за него?
— Идва понякога в „Шехеразада“. Оберкелнерът Рене казва, че не помръдва и пръста си за по-малко от десет хиляди франка.
— Рене е добре осведомен.
— Понякога правел по две-три операции на ден. Имал чудесна къща, кола „Пакард“…
„Странно — помисли Равик. — Изражението й не се промени. Напротив, то дори е по-привлекателно сега, когато говори тия стари женски глупости. Прилича на амазонка с морски очи, която проповядва банкерски идеали, подтиквана от инстинкта за продължение на рода. Но няма ли право? Не е ли винаги права такава красота? И не е ли всякога оправдана?“
Той видя, че моторницата приближава сред вълни от бяла пяна. Не мръдна от мястото си; знаеше защо идва.
— Приятелите ти идват — каза той.
— Къде са? — Жоан бе вече забелязала лодката. — Защо да са мои приятели? — попита тя. — Те са всъщност повече твои. Познават те от по-отрано, отколкото мен.
— Десет минути по-рано…
— Все пак по-отдавна.
— Добре, Жоан — засмя се Равик.
— Не съм длъжна да отида. Много просто. Няма да отида.
— Не, разбира се.
Равик се изтегна на скалата и затвори очи. Слънцето се превърна изведнъж в топло златисто одеяло. Той знаеше какво ще последва.
— Не сме много учтиви — каза след малко Жоан.
— Влюбените никога не са учтиви.
— Хората идват заради нас. Да ни вземат. Ако не искаме да се разходим, трябва поне да слезеш долу и да им кажеш.
— Добре. — Равик полуотвори очи. — Да не усложняваме нещата. Ти ще слезеш и ще им кажеш, че аз имам работа, и ще отидеш да се разходиш с тях. Също като вчера.
— Думата „работа“ звучи странно. Кой работи тук? Защо не дойдеш с нас? Те те обичат. Бяха разочаровани, че вчера не дойде.
— Господи! — Равик отвори очи. — Защо всички жени обичат тия глупави разговори! Ти искаш да се разходиш; аз нямам моторница; животът е кратък; тук сме само за няколко дни; защо трябва да се пиша великодушен и да те карам да правиш нещо, което така и така ще направиш? Само за да ти е по-приятно?
— Няма защо да ме караш. Аз мога и сама.
Тя го погледна. Очите й светеха със същия силен блясък; само устните й се свиха за миг — гримасата мина толкова бързо през лицето й, че Равик можеше да допусне, че се е заблудил. Но знаеше, че не се е заблудил.
Морето удряше с грохот скалите на кея и ги обливаше с рой бисерни капки, които вятърът отнасяше в простора. Тръпки побиваха Равик, когато докосваха тялото му.
— Това беше твоята вълна — каза Жоан. — Твоята вълна от приказката, която ми разказа в Париж.
— Спомняш ли си я?
— Да. Само че ти не си скала. А бетонен блок.
И тръгна към пристана, понесла сякаш цялото небе на прекрасните си рамене. „Намери оправдание. Ще седне в бялата лодка, вятърът ще развява косите й… А аз съм идиот, че не отивам с тях — помисли Равик. — Но не съм още подходящ за тази роля. И това е глупаво самолюбие от забравените дни. Истинско донкихотство — но какво друго ми е останало? Цъфнали смокини в лунни нощи, мъдростта на Сенека и Сократ, цигулковият концерт на Шуман и старото предчувствие, че ще загубя нещо.“
Чу гласа на Жоан, долитащ отдолу. След това долови глухото бръмчене на мотора. Не стана. Знаеше, че тя ще седне на кърмата. Някъде в морето имаше островче с манастир. Оттам се чуваше понякога да
