Равик отиваше в болницата. От една седмица се бе върнал от Ривиерата. Изведнъж спря. Видя нещо, което става само в детските игри. Строежът блестеше на слънцето като играчка; скелята се очертаваше като филигран върху светлото небе и когато част от нея се откърти, една греда с човек на нея се наклони бавно, сякаш пада клечка кибрит, на която е кацнала муха. Тя падаше надолу, надолу, просто в безкрайността, човекът изхвръкна от нея, простря ръце напред като малка кукла и полетя несръчно във въздуха. Всички наоколо изтръпнаха и притихнаха. Нищо не трепваше — никакъв ветрец, дъх или звук — само малката фигура и твърдата греда летяха надолу…
След това внезапно настъпи оживление. Равик почувства, че е притаил дъх. И изтича.
Пострадалият лежеше на тротоара. Преди секунда само улицата беше почти празна. Сега гъмжеше от народ. От всички посоки се стичаха хора, като че е била дадена тревога. Равик си проправи път през тълпата. Забеляза, че двама работници се опитват да вдигнат пострадалия и им извика:
— Не го вдигайте! Оставете го на място!
Хората около и пред него му направиха път. Двамата работника държаха пострадалия полувдигнат.
— Оставете го полека! Внимателно! Полека!
— Вие какъв сте? — попита един от тях. — Лекар ли?
— Да.
— Добре.
Работниците сложиха пострадалия на паважа. Равик коленичи и долепи ухо до гърдите му. Разкопча внимателно овлажнялата от пот рубашка и опипа тялото. После стана.
— Как е? — попита работникът, който му бе заговорил. — В безсъзнание е, нали?
Равик поклати глава.
— Какво? — попита работникът.
— Мъртъв е — каза Равик.
— Мъртъв ли?
— Да.
— Но… — каза недоверчиво работникът — току-що обядвахме заедно.
— Има ли лекар тук? — попита някой зад насъбралата се тълпа.
— Какво има? — попита Равик.
— Има ли лекар? По-бързо!
— Какво има?
— Оная жена…
— Коя жена?
— Гредата я ударя. Тече й кръв.
Равик се промуши между хората. Дребна жена с широка синя престилка лежеше върху купчина пясък до едно корито с вар. Лицето й беше набръчкано и много бледо, а очите — неподвижни като въглени. Под шията й като от фонтан бликаше кръв. Бликаше една пулсираща струйка встрани и попиваше в пясъка под главата й, образуваше тъмна локвичка.
Равик притисна с пръст артерията. После извади бинт от малката чанта с инструменти за първа помощ, която носеше винаги със себе си.
— Дръжте това — каза той на близкостоящия мъж.
Четири ръце се протегнаха едновременно към чантата. Тя падна на пясъка и се отвори. Равик извади ножици и лостче за притягане и разкъса опаковката на бинта.
Жената мълчеше. Очите й дори не трепнаха. Беше като вдървена. Всяко мускулче от тялото й бе напрегнато.
— Няма нищо, лелко — каза Равик. — Всичко е наред!
Гредата я бе ударила по рамото и шията. Рамото беше разкъсано, ключицата — счупена, а ставата — смазана. Щеше да остане неподвижна.
— Лявото рамо — каза Равик, като прегледа внимателно шията. Кожата беше разкъсана, но нямаше други наранявания. Стъпалото й бе извъртяно, той опипа глезена и крака нагоре. Сиви чорапи, често кърпени, но здрави, завързани под коляното с черна панделка… Как всяка подробност винаги се забелязва! Черни обувки с връзки, вързани на двоен възел и кръпки на върховете.
— Някой повика ли линейка? — попита после. Никакъв отговор. След малко някой се обади:
— Полицаят, струва ми се, се обади.
Равик вдигна глава.
— Полицаят ли? Къде е?
— Ей там… при другия.
— Тогава всичко е наред — каза Равик и стана. Готвеше се да тръгне. В същия миг полицаят си проправи път между тълпата. Млад момък с бележник в ръка. Той дъвчеше възбудено края на късия си, тъп молив.
— Една минутка — каза той и започна да пише.
— Тук всичко е наред — заяви Равик.
— Една минутка само, господине.
— Много бързам. Имам спешен случай.
— Само една минутка. Вие сте лекарят, нали?
— Превързах артерията. Това е всичко. Сега трябва само да изчакате линейката.
— Само една минутка, господине. Трябва да запиша името ви. Хубаво е, че вие сте свидетел. Жената може да умре.
— Няма да умре.
— Никой не може да каже. Освен това е важно и за обезщетението.
— Обадихте ли се за линейка?
— Колегата урежда това. Не ме залисвайте, за да не се бавим повече.
— Жената е полумъртва, а вие искате да си отидете — обади се с укор един от работниците.
— Щеше да умре, ако не бях тук.
— Ето, точно затова — добави работникът без особена логика — трябва да останете.
Чу се щракване на фотоапарат. Един човек с шапка с вдигната отпред периферия се усмихна на Равик.
— Бихте ли застанали отново така, както правехте превръзката?
— Не.
— За вестниците е — допълни той. — Ще бъде отпечатана с адреса ви и отдолу с бележка, че сте спасили живота на жената. Добра реклама. Моля ви се, застанете ей тук — защото осветлението е по- добро.
— Махайте се, по дяволите! — отвърна Равик. — Жената трябва да се отведе в болница. Превръзката няма дълго да издържи. Погрижете се за линейка.
— Едно по едно, господин докторе — заяви полицаят. — Трябва да свърша най-напред с протокола.
— Каза ли ти убитият името си? — попита един хлапак.
— Затваряй си устата! — Полицаят се изплю в краката на момчето.
— Направете една снимка оттук — каза някой па фоторепортера.
— Защо?
— За да се вижда, че жената е била на тротоар, който е забранен за пешеходци. Погледнете… — Той посочи една дъска, сложена отстрани, с надпис: „Внимание. Опасно за живота“. — Направете снимката така, че да се вижда този надпис. Това ще ни потрябва. Тук не може и дума да става за обезщетение.
— Аз съм фоторепортер — каза човекът с шапката, отхвърляйки искането. — Снимам само това, което смятам за интересно.
— Защо не? И това е интересно. С табелата като фон.
— Не табелата, а действието е важно.
— Запишете го тогава в протокола — продължи човекът и потупа полицая по рамото.
— Кой сте вие? — попита сърдито полицаят.
— Представител на строителната фирма.
— Добре — каза полицаят. — Останете и вие. Как се казвате? Това поне трябва да знаете — обърна се
