— Не. Още не. Кажи й само, че съм задържан, но след два-три дни всичко ще се оправи. Погрижи се за нея.
— Добре — отговори без особено въодушевление Морозов. — Добре, Воцек.
Когато Фернан се върна, Равик поставяше слушалката.
— Какъв език говорехте сега? — попита той, като се ухили. — Чешки ли?
— Есперанто.
Вебер дойде още на другата сутрин.
— Ужасна дупка — каза той, като се огледа.
— Френските затвори са все още истински — отговори Равик. — Не са засегнати от манията за човеколюбив. Като в осемнадесети век.
— Отвратително — добави Вебер. — Ужасно е, че попаднахте тук.
— Човек не трябва да прави добро. Отмъщението не закъснява. Трябваше да оставя жената да си умре от загуба на кръв. Живеем в желязната епоха, Вебер.
— В чугунена епоха. Откриха ли нашите приятели, че живеете незаконно тук?
— Разбира се.
— И адреса ви?
— Естествено не. Никога не бих предал стария „Интернационал“. Щяха да накажат съдържателката, че приема нерегистрирани гости. Ще последва и проверка, при която ще заловят цяла дузина бежанци. Този път посочих, че живея в хотел „Ланкастър“. Скъп и много хубав хотел. Живял съм някога там.
— Новото ви име е Воцек, нали?
— Владимир Воцек — засмя се Равик. — Четвъртото име.
— Дявол да го вземе! — каза Вебер. — Какво може да се направи, Равик?
— Нищо особено. Най-важното е нашите приятели да не открият, че съм бил вече няколко пъти тук. Иначе ме чакат шест месеца затвор.
— По дяволите!
— Да. Светът става с всеки изминат ден по-човечен. Живей в опасности, казваше Ницше. Емигрантите живеят така — противно на волята си.
— А ако не открият?
— Две седмици, предполагам. И обичайното изселване.
— А после?
— После ще се върна.
— Докато те хванат отново?
— Да. Но този път мина много време. Две години.
Цяла вечност.
— Трябва нещо да се направи. Така не може да продължава.
— Може. Какво може да се направи?
Вебер се замисли, после каза неочаквано:
— Дюран! Разбира се! Дюран познава много хора и е влиятелен… — Той се прекъсна сам. — Господи, ами че вие оперирахте един от най-важните големци! Онзи с жлъчката!
— Не съм го оперирал аз, а Дюран…
— Дюран не може да каже истината на старика, то се знае — изсмя се Вебер. — Но все ще може да стори нещо. Ще се опитам да го избия на чувства.
— Няма да успеете. Аз му взех неотдавна две хиляди франка. А хора като него не забравят лесно това.
— Ще забрави — заяви весело Вебер. — От страх да не разкажете нещо за незаконните операции. А вие сте правили десетки от негово име. Освен това той се нуждае твърде много от вас.
— Лесно може да си намери някой друг. Бино или някой хирург бежанец. Има достатъчно.
Вебер поглади мустаците си.
— Но не и с вашата ръка. Ще опитам всеки случай. Още днес. Мога ли да ви помогна с нещо? Как е храната?
— Отвратителна. Но мога да поискам да ми донесат нещо отвън.
— Цигари?
— Имам достатъчно. Не можете да ми осигурите това, от което имам най-голяма нужда: баня.
Равик прекара две седмици с един водопроводчик евреин, един писател от полуеврейски произход и един поляк. Водопроводчикът изпитваше носталгия по Берлин, писателят го ненавиждаше, а на поляка му бе все едно. Равик ги снабдяваше с цигари. Писателят разказваше еврейски вицове. Водопроводчикът беше много полезен като специалист в борбата с лошите миризми.
След две седмици извикаха Равик. Заведоха го най-напред при някакъв инспектор, който го запита само дали има пари.
— Да.
— Добре. Тогава може да вземете такси.
С него тръгна един чиновник. Улицата беше светла и слънчева. Приятно бе да си отново навън. Един старец продаваше балончета пред входа. Равик не можеше да разбере защо ги продава точно пред входа на затвора. Чиновникът повика такси.
— Къде отиваме? — попита Равик.
— При началството.
Равик не знаеше при кое началство. И не го интересуваше много, след като не бе началник на германски концентрационен лагер. На света съществува само един истински ужас: да попаднеш напълно безпомощен в ръцете на бруталния терор. Това тук бе нещо безобидно.
В колата имаше радио. Равик го отвори. Чу бюлетина за зеленчуковата борса; след това политическите новини. Чиновникът се прозина. Равик намери друга станция. Музика. Някакъв шлагер. Чиновникът вдигна веднага глава и каза:
— Шарл Трене. „Менилмонтан“. Чудесен е!
Таксито спря. Равик плати. Въведоха го в чакалня, която миришеше както всички чакални по света на очаквания, пот и прах.
Прекара тук половин час, като четеше стар брой на „Ла Ви Паризиен“, оставен от някой посетител. Стори му се като класическа литература след двете седмици, прекарани без книги. След това го заведоха при началника.
Мина известно време, докато познае дребния, дебел мъж. Той не обръщаше внимание на лицата, когато оперира. Те му бяха безразлични като номера. Интересуваше го само болестта. Но това лице бе разгледал с любопитство. Ето го, здрав, с коремче, само че без жлъчка, същия Левал! Равик бе забравил, че Вебер имаше намерение да потърси помощта на Дюран и затова не очакваше да го заведат при самия него. Левал го огледа от глава до пети с явното желание да спечели време. След това промърмори:
— Истинското ви име не е Воцек, разбира се.
— Не.
— А как?
— Нойман. — Равик бе уговорил това с Вебер, който трябваше да го обясни на Дюран. Воцек звучеше съвсем невероятно.
— Германец сте, нали?
— Да.
— Бежанец?
— Да.
— Никой не би казал. Не приличате на такъв.
— Всички бежанци не са евреи — обясни Равик.
— Защо сте излъгали за името си?
Равик вдигна рамене.
— Какво да се прави? Лъжем по малко. Принудени сме — да не мислите, че ни е приятно да го
